СПОМЕНИ ОТ ПРЕДИ 93 ГОДИНИ

Виолета Сотирова се връща назад близо едно столетие с ясен, бистър ум и емоционално сърце, за да ни разкаже как е живяла тя, как са живяли нейните родители, каква е била съдбата на бабите и дядовците й, и как живота и личните им преживявания се вписват в историята на Горна Джумая.

Виолета е родена е на 11 май 1927 година в Горна Джумая. Започва разказа за баща си Стойчо Манов Стойчев, който също е роден в този град през 1892 година. Харесва й да си спомня за него, защото тя е била „момчето на татко” – така е обичал да й казва. Докато майка й Спасуна е обръщала повече внимание на по-голямата й сестра Добринка, защото е била болнаво дете. Имали са къща в квартал „Вароша”, но при едно наводнение през 1936 година водата на река „Бистрица” стига до техния дом. След изселването на турците от Пиринска Македония през 1912 година, баща й е на 18 години и го взимат войник в турската армия, на мястото на сина на чорбаджи Коте, а баща й е бил син на фурнаджията Мане Бачински. В днешния парк „Бачиново” е имал къща и воденица и затова е станал хлебар. Активно е участвал в църковно-народната борба за изгонване на гръцките фанариоти от българските храмове и е доживял до 102 години, а баба й –до 98 и са й казвали мазна Митра. Имали са две дъщери и един син Стойчо – бащата на Виолета.

Стойчо воюва с турската войска в Гърция. След поражение, попадат в град Янина, настаняват ги на гробищата, хранят се с корени, за да оцелеят. Баща й, заедно с неговия арменски приятел, са единствените християни в турската армия. Изпращат ги в лазарета и доктора толкова е харесал Стойчо, че му предложил да го осинови, за да зарадва жена си. Но той казал, че неговата майка четири години не знае жив ли е, умрял ли е, и иска да се прибере в дома си. Помолил лекаря да ги изпрати с болните хора в Турция, за да се приберат по домовете си. Пристигат в Измир. Неговият приятел го кани в Ереван на гости, защото има осем сестри, да си хареса една и да се ожени. Стойчо му гостува няколко дни, но носталгията по дома не го напуска. На път за Ереван минават през турската пустия и виждат големи стада с овце, които имали 15 килограмови опашки. Никога не били виждали такава порода овце. Турците отглеждали тези стада, като слагали тежките опашки в колички с две колела, за да се придвижват по-лесно през пустинята и да се хранят с каквото намерят. Когато си тръгва от Ереван, Стойчо минава през Цариград и на една улица вижда бащата на неговия турски приятел от детството. Хвърля се на врата му въшлясал, окъсан и мръсен. Той му дава пари да се приведе в приличен вид и да се прибере при майка си, като междувременно турчинът й изпраща телеграма, за да я предупреди кога си тръгва сина й. На Дупница Стойчо взима файтон за Горна Джумая и по пътя се разминава с друг файтон, в който познава майка си. Срещата е трогателна.

След като се прибира в Горна Джумая, през 1922 година Стойчо си купува място, където е днешния съд на Благоевград, за да си направи дюкян. Там се премества да живее с цялото си семейство след наводнението във Вароша. Първо е било ковачница, после става дърводелска работилница. По-късно се преквалифицира в електромонтьор, тъй като по това време по река Бистрица е имало много дъскорезници на вода и Стойчо е един от първите, който превръща своята дърводелска работилница в гатер. Разработва успешен бизнес, но идва 9 септември и по време на национализацията му взимат всичко. Започва от нулата, дори се налага да плаща наем за стаите, които ползва във вече национализираната му дъскорезница. На 73 години отива общ работник в завода „Димо Хаджидимов”, за да получи 32 лева пенсия. Запознава се със Спасуна от с.Габрово и се женят преди 1922 година.

Дядото на Виолета по майчина линия, Стоян Бекяров – комитата, е участвал в Илинденското въстание като е пренасял оръжие с коне през границата и една вечер на зелендолската чешма турците го хващат, закарват го в дома му и го бият пред собствените му деца. След две седмици умира от побоя. Жена му Илинка умира от тъга по него. Майката на Виолета остава сираче на 8 години и я отглеждат чичовците й, които се пренасят от село Габрово в Горна Джумая, където й помагат да изучи шивашкия занаят, за да се прехранва.

Виолета завършва прогимназията и се записва да учи в Солунската гимназия, но я изключват, защото е пяла браннически песни и е говорила против властта на Отечествения фронт. Десет години не й дават работа. По-късно работи като икономист в Статистиката и е първия чиновник в /ЗИИУ/ – Завода за измервателни инструменти и уреди в града. Запознава се с едно момче артилерист Стефан Сотиров от военно семейство. Харесват се и създават семейство. Виолета е бременна осмия месец, когато милицията влиза в дома им, за да национализира имота и от притеснение абортира детето. Разказва как след това три години не може да има деца и как й помогнала майката на д-р Панчо Панайотов от Рила. Така се ражда дъщеря й Адриана. Второто момиче, което ражда – Спаска Фезова, Виолета още в родилния дом, по настояване на майка си и на свекърва си, дарява на сестра си Добринка, която много е искала да има деца, а не е могла да си роди. Отношенията между двете сестри по-нататък не остават толкова лесни и гладки, но Виолета реши да ги спести. Животът и без това е толкова непредсказуем и драматичен, да не го усложняваме и чрез спомените. Деведесет и трите години на Виолета Сотирова са като миг от една вечност, изпълнена с много превратности, но и с любов, красота и хубави мигове, които и днес топлят сърцето й.