Божидар Манов за отпечатъка на бежанската съдба в неговите тъжни разкази „Хора с прякори“

Разкази за  хора, които обичайно подминаваме, със съдби, които се боим да научаваме, защото ни плаши някак човешкото нещастие. Божидар Манов обаче дръпва завесата на този обречено невидим свят на пречупени и неосъществени животи, и неусетно и нежно ни вкарва в него, като успява да ни накара да го съпреживеем. Без натрапчива болка, с някакво пречистващо съучастие и разбиране.

Разговаряме с автора как са изплували  по ковидно време в съзнанието му тези спомени за такива хора, как изострената му чувствителност към съдбите на подобни герои е подхранвана вероятно от орисията на на бежанската му съдба, от колоритните спомени на детството в бежанския квартал между Банишора и Драз махала. Как се събуди споменът от детството в Цариброд, край строшената чешма пресъхнала чешма.

– Вярно е че тези ми две седмици в ковид са си дали своето отражение, аз фактически бях в полуунес,  казвал съм го, две седмици не можех да заспя. Оказа се, че това е един от симптомите. И в това полубудно състояние тези хора започнаха да се появяват. Те не са само от детството ми, те  са и от по-рано,  а аз и сега виждам такива хора.

– Всички минаваме покрай такива хора, но дали ги виждаме?

-Уви, всяко време, всяка епоха, всяка цивилизация  всяко общество вероятно против волята и желанието си създава и отглежда такива несретници. Те са някаква песъчинка от залисията на всекидневието, едни такива ненатрапчиви самотници, чийто живот не е никак не е радостен. А това, че последователно се подредиха  16 персонажа в шестнайсет  разказа, като във всички има смърт, в част от тях-самоубийство, първоначално стряскаха много хора. С една чудна реакция- защо, откъде  накъде? Ами, така се получи. Някак си те се сродиха. Не само поради формалния белег, че те не живеят със собствено фамилно име, а с някакъв прякор.  Оказа се, както неотдавна се пошегувах, че тази книга е прякорубежище. И всички зад този прякор изкарват някаква несретна съдба. А тези забравени, незабелязани от нашето безразличие изоставени хора, са в основата си същества, които имат нужда от внимание, от добър поглед, от добра дума, а и  разбира се, от малко пари. Но това не е книга за просяци. Това е книга за хора, които  съдбата, животът, по някакъв начин, по някаква своя прищявка е изхвърлил отвъд борда. Както припомням един стар афоризъм, вече не помня къде съм го прочел

„Никой не е роден за щастие, всички сме родени за живота.“

Във всеки от разказите има зърно истина. Това може  да е персонаж, случка, събитие, име някакъв детайл, около което зърно истина е натрупана много лична въображаема реалност. С изкушението да бъде по-привлекателна, четивна като, тук винаги съм се съсредоточавал и същевременно тревожел, че да се сглоби сюжет от някакви събития, в които има интересен персонаж и той да се въведе в конфликтни взаимоотношения с другите хора не е толкова трудно. А се прави понкога чисто занаятчийски, има такава категория професионални писатели, които гонят сюжета и произвеждат купища литература. При мен, без да твърдя, че съм го постигнал, беше много важно всичко това да бъде облечено в непохабени думи, езиковата структура да бъде по възможност привлекателна, да няма баналите, словото да върви разбираемо, но не стандартно и особено при диалози, речевата характеристика да бъде задължителна част от характера, вътрешната нагласа, социалния статус на тези хора. Речевата характеристика дефинира много от нас.

– Езикът е много образен, сетивен картините оживяват, почти усещаш мириса на траверсите, чуваш  тътена на приближаващия влак , като в кинокадър се запечатва клекналата  къща и залепената за прозореца  Мара Опълченката …

– Това е много важно. Впрочем, много колеги и хора, които са я прочели споделиха, че в повечето от разказите има кинематографична мая. Вероятно, поради професията, поради 45 години общуване с киното професионално, то се е намесило. А може би по-скоро структурата на разказване и  по-скоро темпоритъмът и това, което е характерно за модерното кино: в общия сюжетен план да заковава много важни едри планове, акценти които могат да бъдат  синкоп в изображението, или в звука или в музиката. Да, има такава кинематографична тъкан, която, надявам се, спомага за възприемането на   разказите. Защото четенето на сух текст винаги е тегаво, но ако то поражда във въображението възможни картини с вътрешното зрение на читателя това е много важно и в този смисъл, както казаха някои мои колеги, някои от разказите стават за късометражно кино.

-А някои от разказите си носят музиката.

– Ами да. Стамен Лудия свири на хармоника, а Ватмана свири на флигорна

– И си правят джем сешън.

-Между флигорна и устна хармоника надвечер, когато махалата утихва и безшумни ята врабци летят към гробищата  да кълват разсипано жито или трохи хляб. и някъде във този унес на падащата нощ, се появява този джем сешън от двама несретници, които дори не се познават, но музиката ги сродява.

-Видя ми се достоверно, защото и двамата ги познавам, техните първообрази  от софийските крайни квартали,  от тази неназована махала между Банишора и Драз махала, която е  близо до гарата и поради това има по-особен  аромат. От нея на една крачка са Централните гробища, където като деца често ходехме, ама не от някакви поклоннически съображения, а защото вдигахме хартиено хвърчило на канап. На дълги канапи по 100-200 метра и когато вятърът е по-силен, откъсва хвърчилото, канапът остава в ръцете ни, хвърчилото поемаше на някъде и ние тръгвахме подир канапа, подир канапа…   А то беше, така се случваше, почти на входа на гробищата.

-Кое прави обаче, човека несретен?

-Случайността. Не смея да кажа съдбата. Която се преплита със съдбовна предопределеност, навярно. Иначе, чисто житейски обстоятелства.

-Но и като плътен фон тече историческото време, което също има своя  дял в човешката несрета, лагерите, войните?

-Има го това.  Има хора, минали през лагер и това е сложило отпечатък върху съдбата им и цялото бъдещо живеене, има и сирашко детство, рано загинали родители, има и тежка карма на рода на родословието, което през две три поколения вероятно си отмъщава. Има такива несретници, Разпопения е такъв. Четири поколения попска фамилия, но най- накрая разбрал греха в себе си и единственото изкупление е да се обеси на въжето от езика на камбаната. И това е също много важен елемент, впрочем. За тези хора-самотници-грехът е  много важно изпитание. Той може да мотивира обрат в живота, да преобърне душата на човека, а понякога и да го тласне към самоубийство. Защото осъзнаването на греха е парадоксално, но висше морално изпитание. Който е стигнал до разбирането на греха, той вече се е пречистил. Но стореното тежи. И затова някои от тях завършват по този начин.

-Доколко тези доброволно избрани смърти са и някакъв зов за внимание?

-Те винаги са. Може би отвъд чертата на общуването като последен фатален жест, необходимост от съпричастие, съучастие, близост. Самотникът може да има хиляди причини  да се раздели с  живота, това е индивидуален избор, но пак подчертавам, когато има осъзнат грях.

-В тази несрета има някаква красота, скрит смисъл, и затова са толкова поглъщащи разказите, искаш да го разгадаеш. Мара Клюцина  казва например, когато всички  я съветват да си намери кой да е, че ще си остане стара мома с празни ръце,  “с празни ръце, но с пълно сърце“. Защото избира да живее със спомена за едно човешко докосване, спомен  за неосъществената си лбов.

-Има, да. Не съм някакъв демиург, който разгадава човешките съдби и характери, би било твърде претенциозно, но съм срещал,  виждал съм през не краткия си живот подобни сюжети и хора, подобни ситуации, в които без никаква поза, а дълбоко мотивирано и осъзнато проумяват себе си. Проумявайки себе си, човек стеснява избора. На по-младите и неузрели духовно и интелектуално хора възможностите изглеждат неизброими. Грешките на младостта са простими, защото те са част от житейския опит. Но когато в зряла възраст прозрението подскаже необходимост от осъзнаване и осмисляне, тогава изборът става неотменим. Аз не искам всичко това да звучи твърде драматично и депресивно, защото в някои от разказите се включва и ирония и тази мортална  сюжетна структура се пресича от диалози с ироничен характер, а някъде с откровено със самоирония спрямо себе си и събитията. И дори съм си мислел, че това донякъде осветява разказите, те не са съвсем еднакви, за себе си мисля, ако в единия полюс е определено най-драматичният и най-трагичният: „Среден род“ за бащата, който погребва детето си,  на другия полюс е „Скучната“.  За един квартален Дон Жуан, който върти синджирче на пръста и обикаля булките и вдовиците на махалата с ироничен поглед на бонвиван. И където разбира се, настроението е друго, Там дори смъртта  не е толкова драматична, а е част от някакъв калейдоскоп.

Тоест, доколкото животът е изключително пъстър, разнороден и неповторим, всеки ден се променя, то и тези разкази, без максималистична амбиция се опитват да бъдат разнородни, пъстри, в някакъв смисъл шарени. Сродява ги това, че техните основни персонажи, които движат сюжета , са самотници.

– Има ли нещо счупено в нас, че сме пресъхнали към чуждото нещастие, като оная строшена чешма от Вашето детство в Цариброд, доколко целта на тези разкази  да потече  вода в пресъхналото ѝ корито?  

-След няколко десетилетия сухо корито… Мисля си, надявам се че това се разбира. Защото аз винаги съм подчертавал, че тези разкази са написани със съчувствие и състрадание към несретниците и самотниците. Та дори приятели ми казват-ти ги обичаш тия хора. Гръмко е да кажа това, аз им състрадавам. Виждам, че те са лишени точно от това. Тоест за мен това е едно основополагащо чувство на нашето социално общежитие. Да имаш сетива към другия, който редом до тебе страда. И е толкова очевидно, че се нуждае от някакво съчувствие и състрадание. На представянето на книгата проф. Георги Каприев, на когото благодаря за вниманието, точно употреби думата емпатия. Тя е малко по-сложна научна дума, употребява се в научни текстове, аз затова в битово-разказвателен план я наричам съчувствие и състрадание. Ами това е много важно. Нима можем да живеем без това? Но то не е само към най-близките ни, към които така да се каже кръвта ни задължава. А към съвършено непознати хора. Аз наистина, без да се самонадценявам, съм се спирал в проливен дъжд автомобила, защото виждам, че до тухлената стена седи просяк. Но купичката му не се пълни с монети, а с вода от дъждовните капки. Дори тази визуална картина е трогателна-да стоиш под държа за две монети, а само дъжда да пълни чинийката. Ето такъв конкретен, визуален етюд на мен ми казва много и дори би могъл

-Да е началото на разказ?

-Едно, и второ художник да го сложи на корицата. Това не бива да звучи мелодраматично или лигаво, когато е само загатнато, частта говори повече от цялото. Една такава композиция казва повече от цялата книга.

 -Мисля си и още нещо, сякаш не случайно в предговора „Моите прякори“ говорите за собствената си биография и бежанската съдба. В каква степен всички тези разкази кореспондират освен със  собствената Ви биография, но и с  бежанската съдба като цяло?

-Да, да,  бежанецът е човек, отскубнат от корен. А това винаги променя живота или поне го лишава от нормалните естествени сокове на неговото битие. Дядо ми по майчина линия е бежанец от Македония, бяга след Илинденското въстание, защото е бил участник в там.

А по-късно, в София, София, възстановява  другарството си с един турски офицер, военно аташе- Мустафа Кемал, с когото са били по едно и също   студенти, ученици в Истанбул, Това е самият Ататюрк  Те, по някаква неизвестна причина и логика, като младежи са били  са дружели.  Дядо ми е бил там в Роберт колеж, а Мустафа Кемал е бил кадет във военното училище. Явно са или в някаква младежка компания и по-късно, когато вече дядо ми  е в София, възстановяват това другарство.(Мустафа Кемал в периода  1913г е аташе в Турската легация в София. б.а.) Срещали са се в легацията, където  играят табла,  пият кафе , но при едно от посещенията, Кемал бил странно сдържан и нелюбезен и дядо ми се изненадва, а Мустафа Кемал го пита, а бе ти ли си Теохар Попмихайлов?  Ами, аз. От Крушево? От Крушево. Ами, тук пристигна ферман от високата порта, със списък на душманите на империята. Има един Теохар Попмихайлов със присъда 101 години затвор. Ти ли си? И, дядо ми разказва на майка ми, как погледнал прозорците с решетки на втория етаж, а  долу има пъдари, ( Къщата на Сърмаджиев, арх. Грюнангер, една от най-красивите ренесансово-барокови сгради и днес в столицата  на „Цар Освободител“ б.а.)  но той го пуснал, в името на другарството, като му казал-„тука повече да не идваш, защото съм длъжен да те арестувам.“ И така приключило другарството им. Дядо ми дори не минавал ппокрай сградата.

Та този бежански корен трудно се присажда на друго място. Аз и по бащина линия съм бежанец. Той пък е  от Цариброд ,Западните покрайнини, които след Ньойския договор остават в тогавашна Югославия.

И ето, отскубнатите корени на два рода по някакъв начин са се засадили в тази софийска махала, която беше от бедните махали особено през моето детство. И, вероятно със сетивата на неусетното общуване са  покълнали в паметта ми. Друг въпрос е, че родственик на майка ми, братовчед от Македония, от когото съм чувал изключително цветисти изрази, в това число уникалния прякор:  „Миндер-гугутка“. Миндер -гугутка е свръх-обидно унизително, пренебрежително пълно с  презрение назоваване на мъж, който не е истински мъж, а някакъв домосед, мърморко, шушумига, мушморок, който седи на миндера, пуши цигари и нищо не прави в живота си. Така че, това „миндер-гугутка“ ми се видя   неповторимо-колоритна образна комбинация, затова си позолих един от персонажите да го вкарам в неговата словесна речева характеристика.

-Богатството на езиковите средства е забележително, не знам, доколко обаче  младите поколения ще се справят с някои думи като ербап, например,  дали знаят какво е?

– Боя се, че не. Аз имам опит от нашите студенти, новите поколения, които умишлено тествам с по някоя непозната дума и разбирам, че те посто не не знаят това. Случайно или нарочно примерно, вкарвам в лекцията си думата стожер. Еди кой си е стожер на българското кино. И ги питам- знаете ли, какво е това?  Ами, не знаят. Гумно, харман,  диканя не  се знае какво е, и това  не е недостатък или обвинение, но  знанието или незнанието обогатява речта или я изсушава. И обеднява, когато липсват тези думи. Така че, тук има такива думи, дошли  до мен чрез майка ми,  жена тъкмо от Цариброд, която имаше невероятно колоритна реч и съжалявам, че не съм я записал повече. Това беше една ходеща енциклопедия на просторечие, но с невероятно богатство. Това е един мелез, между шоплука и западните покрайнини. Речник, пълен с неповторими думи плюс изключителни вокални междуметия.

-Не само богатството на този колоритен език, но и разказите  за тези бежански съдби, биха обогатили познанието ни и сигурно биха развили  нашата чувствителност към съдбата на Другия?  Защо не са популярни и  са неразказани още?   

-Това е безспорно липса, но  но мнозина не осъзнават тази липса, тъй като непознатото не липсва липсва познатото ако го няма. Така че уви, много хора живеят с тази непозната липса и това обеднява живота им. Абсолютно съм убеден. Случайност е било, че между такива колоритни персони съм живял, в тези квартали летните вечери бяха  незабравими. Фестивалът в Рио е нищо! О, о, това бяха едни квартални маси с лампа, която виси от черницата, под нея едни полупияни мъже играят карти, речникът е неповторим, ние, дечурлигата, се навъртаме наоколо, те ни гонят,  играят прост белот, но на вързано- масата е постлана с вестник, а под вестника мушкаха банкнотите. Един лев тогава имаше и   три лева банкнота, 10 лева, а  на първия  коцкар от квартала тарикат, с тънки пич-мустачки неговата реплика беше : „Парата слънце не обича“. И затова ги криеше под вестника.  Но той вече само  загатваше  за своите подвизи на квартален  Дон Жуан,  вече беше настигнат от един тежък ревматизъм и беше престанал да гони фустите… Във същата квартална дружина негов съсед беше един рунтав, чернокос  с големи мустаци арменец, обущар, Бай Йоник. Неповторима фигура. Той говореше на един поразвален български с арменски цитати. Невероятно колоритна общност. Или кварталната хубавица, която всички одумваха и същевременно се облизваха, но тя общуваше с по-първи хора, не с тези коцкари от квартала.  После и тя погрозня, след години я видях с изкуствени челюсти и заприлича на Мара Опълченската от моя разказ.

Давам си сметка как всичко това вече го няма и това е обедняване. И може би навреме ги записах тези неща А колко много съм забравил..

-Но ето, събуждат се нови разкази?

-Е, това е възможно. Когато всички ме питаха, защо така „тъжни разкази“ защо не направиш „ весели”, аз казвах, не, не весели, това значи панаирджийски. Ако има такива, те ще са не весели, а ведри. Като огледален образ на тъжните разкази.

-Като тези, вечери, под черницата, за които току що разказа. Ама те стават и за кино.

-О, о, те са неповторими.  Италиански неореализъм в разградени дворове между Банишора и Драз махала около стария Майчин дом. Където сирените от  гаровите локомотиви се чуваха,  в пазарен ден вторник и петък идваха от селата селяни със стока за Женския пазар, а ние, до късно си играехме на войници във нашия разграден двор в една дълбока яма, от бомбардировките.

Ако има подходяща атмосфера и среда без ковид, за да бъдат ведри, да има непрекъснато около квартала някакви сватби и кръщенета, но най-вкусно е, когато цялата литературна глутница се весели, в един ъгъл да съзреш някой самотник, който дискретно, да не развали празника, бърши сълзите си. Това са детайли, които внезапно преобръщат сюжета и ведрите разкази ще станат по-особени.

Tagged as: "Хора с прякори" Божидар Манов, бежанска съдба, човешка несрета, тъжни разкази, съпричастие.