Художникът  Никола Митев, който рисува върху килими, дрехи и тяло

„Обичам главоблъсканицата и  сам стигам до похватите, които използвам в творчеството си. Държа много на качеството и нестандартното“, казва благоевградският художник.

Той изглежда напорист, амбициозен, но в същото време е лесно раним и интелигентно чувствителен.Това човек може да усети и от един разговор с него. На 32 години Никола Митев е млад, хубав, усмихнат и талантлив. Роден е на 5 февруари 1993 година в Пловдив, но е израснал в Благоевград. Завършил е Второ основно училище, а средно образование в Националната хуманитарна гимназия „Св.Св.Кирил и Методий –бивша Солунска” – профил история с английски език. И след това записва Академията за танцово и изобразително изкуство „проф.Асен Диамандиев” в Пловдив. Изкуството е било част от живота на повечето от предците му, за които разказва:

”От музикантско семейство съм. Майка ми е Веселинка Боянова и е създател на Фолклорна група ”Веселина” – една от най-утвърдените тамбурашки школи в България.  Вече 30 години тя преподава в школата във „Вароша”,която днес функционира като Център за личностно и творческо развитие на децата на Благоевград. Баща ми Валери Митев също е музикант и свири на гъдулка. Боян и Димана Боянови са моите вуйчо и вуйна и  са част от творческия състав на Ансамбъл „Пирин”.Той е тамбурист, но свири на контрабас в  ансамбъла, а тя е шопска певица. Баба и дядо по майчина линия са Цвета и Ангел Алексови. Те  също са много музикални. Дядо е свещенник, но на младини е свирил на хармоника, на акордеон, на тамбура, макар и любителски. На всички инструменти сам се е учил. Неговият баща Боян Боянов е запалил майка  и вуйчо да се занимават с музика. Бил е самоук гайдар, пеел и  свирил на тамбура.

Фолклорна група “Веселина”

Дядо Нанко, по бащина линия, е бил професионален музикант. Баща ми беше години наред директор на музикалното училище в Ловеч. Така че музиката е дълбоко заложена в моите корени. От първи до пети клас свирих на пиано. Имах  бързо музикално развитие тогава, но осъзнах, че класическата музика не е за мен и казах на майка, че искам да се откажа, но тя ми каза : Каквото искаш прави, но не спирай  да  се занимаваш с музика. Тя ходеше със състава по турнета, фестивали и аз бях като куфар с тях. Всички деца ми бяха приятели и се чувствах прекрасно. Казах й, че ще свиря в нейния състав. Научих се да свиря на тамбура без нито един частен урок от нея. Учих се от общите репетиции.Тя ме наблюдаваше  какво правя и ми правеше забележки, даваше ми напътствия, но никога не ми е давала  самостоятелни уроци. Ходих  да свиря със състава и до ден днешен го правя. На сърце ми е, обичам групата, обичам тамбурата и музиката обичам. Доставя ми удоволствие и когато мога, го съчетавам с другите си ангажименти.”

Юлия Караджова: Никола има доста творчески заложби и го питам кога избира да се занимава с изобразително изкуство?

„До последно бях раздвоен с какво да се занимавам, но бях сигурен, че няма да  избера музиката. Имах желание да рисувам, но нямах основата. Дотогава съм рисувал само на последните страници на тетрадките по време на часовете  и нямах подготовка да кандидатствам с рисуване. Готвех се по история за  кандидатстудентските изпити, но в 12 клас реших да се пробвам и с рисуване. Съдействаха ми да влизам в часове на художествената паралелка в гимназията и два месеца преди изпитите в Пловдив  се записах на подготвителен курс за графичен дизайн и фотография. Беше кратък курс, по-скоро организиран  за самите преподаватели, които  искаха да се запознаят с кандидатите и да си подберат студентите. Разбрах, че може да си най-добрият  художник, но за тази специалност се изискваха и други умения като пространствено мислене, визуализация…. Напливът беше огромен, близо 200 души кандидатстваха за 15 места. Имаше кандидати, които от години работеха в този бизнес, но им трябваше диплома и кандидатстваха, втора, трета година, и  не ги приемаха. По-лесно приемаха  педагогика, но в графичен дизай много трудно се влизаше. Аз тогава така бях настъпил педала с подготовката, че нямах заден ход. Малко са  моментите в живота ми досега, в които много искам  нещо да се случи и правя всичко възможно, за да го постигна. И от 23  места, бях приет на 19-то. Не можех и да повярвам!  Като малко дете скачах от щастие, защото осъзнавах с каква конкуренция се сблъсквах, за да успея. Изкарах 7 години в Пловдив. Оттам тръгна една динамична вихрушка :– Пловдив, Стара Загора, Варна, София, Англия, Америка, Дания, постоянно пътувах  и работех по нощните заведения. Нощният живот по барове и дискотеки ме беше  погълнал напълно. До 24 години е хубаво да  съчетаваш печалбата със забавлението, но в един момент осъзнаваш, че  това не може да продължи дълго. Усетих, че имам нужда от промяна на начина на живот.

Пандемията ме завари в Англия, но аз съм  й благодарен, защото имах възможност да спра и да помисля как да продължа, какво искам да правя.Тогава рисуването се върна в живота ми. Беше тотален локдаун – всичко беше заключено, нищо не работеше и реших да се прибера при  близките си. На шега, на майтап, тогава с приятелката ми си взехме боички за дрехи от книжарницата. В интернет качихме някакво  истории, в които показвахме  как рисуваме тениски. И започнаха да ни пишат хора, които искат да имат  такава тениска. В началото все на приятели подарявахме, но в един момент решихме да продаваме, да имаме и доход. Купувахме материали, не всички бяха качествени, а аз не мога да дам тениска и да кажа – като вали дъжд ,не я  носете. Нещото, на което най-много държа, е качеството. Това се отнася за всичко, което излиза от мен като продукция – дреха, картина, татуировка, или рисуван килим…държа качеството да е възможно най-доброто. Започнах да работя  с шивачки, които правеха  кройки на маски, които се купуваха като топъл хляб тогава. За три месеца направих 300 маски, и нито една не се повтаряше – всяка беше различна, индивидуална, защото ги рисувах. Не знам как съм  направил толкова  много маски, защото само една отнемаше доста време. Почнаха да ме търсят от магазини, заведения, да направя маски за персонала. Маските бяха големия старт за рисуването на дрехите, което правя и до днес. Видях потенциал в тази работа, доставяше ми удоволствие да го правя.За рожденни дни подаряваха маски и ми поръчваха да ги рисувам. Нелепо ,но такова беше времето.Тогава реално можех да оценя качеството на продукта, който правих, защото маската трябваше да се пере всеки ден. При  сто пранета ластиците се раздърпваха, но боята  оставаше свежа. Ластикът може да се смени, но ако боята падне, няма как да се възстанови, затова изборът на бои и материали беше много ценен. Това ми даде спокойствие и сигурност да действам в тази посока и за дрехите, които правех. Боята е важна, но и самата технология на изработка също е важна, защото различните бои изискват и различна технология. Да напаснеш едното с другото изисква много опити и провали. Имах сигурност, доказателство за качеството. Продължих да рисувам дрехи по поръчка за специални поводи и всички бяха единични бройки, насочени към човека, който ще я носи.

-Рисувал си  маски, рисуваш  дрехи и сега разбирам,че рисуваш и човешкото тяло. Кой те запали?

Много приятели през годините ме караха да правя татуировки, непрекъснато ме питаха кога ще започна  и в един момент след пандемията реших със спечелените пари от маските да си купя оборудване за татуировки, да пробвам, защото си стоях вкъщи и имах време да се информирам за това, което ще правя. Далеч съм от идеята, че съм научил всичко , но за няколко месеца натрупах една основа, която  ми даде спокойствие, както и на хората около мен, които ми се довериха. Знаеха,че като седнат да ги рисувам, резултата ще им хареса.Така съчетавах татуировки с рисувани дрехи, та и до днес.

-Една татуировка не може да се махне, нали, питам аз?

„ Не, остава за цял живот и затова е много отговорно”, споделя Ники. „Не можеш да подходиш лекомислено към това нещо, независимо дали човекът срещу теб е близък и ти се доверява. Не можеш да си позволиш да направиш грешка, или да орезилиш нечие чуждо тяло”.

 -Никола има доста татуировки по тялото си, които са му правили, а след това и той си е направил и казва:

„Приемам това като терапия за себе си в някои моменти. Всяка една татуировка по тялото ми има своята символика. Направил съм я, не защото е било модерно,а защото нещо значи за мен. Когато си рисувам нова татуировка, правя някакви визуални връзки с останалите, за да изглежда естетически добре. Всяка татуировка е строго индивидуална, лична и аз  намирам смисъла и символиката в нея по мой си начин. Понякога никой  не може да предположи,че дадена картина се е родила в моята глава .Само аз знам каква е символиката и защо  се намира на определено място на тялото ми”.

-С годините човек се променя, променя мисленето и вкуса си, не се ли променя и отношението към вече направената татуировка по тялото, продължавам да се интересувам аз.

„ Ако се подчинявах на инстинкта си, може би съм щял да съм нарисуван целия, но не съм. Преди да сложа нещо на тялото си, съм го обмислял няколко пъти и няма татуировка, за която да съжалявам. Правил съм ги осъзнато с изградена ценностна система и определено виждане за живота. До голяма степен това е въпрос и на възпитание и то е в основата на мисленето. Не знам какъв катарзис трябва да преживея,или каква промяна, за да си кажа – как съм могъл това да си го направя. Има различен тип  хора. Едни си правят татуировки, защото е модерно и красиво, други, защото влагат символика и мисъл в това нещо и това за мен е правилния начин. Единствената основателна причина да си нарисуваш нещо на тялото е  да ти въздейства на подсъзнателно ниво по някакъв начин. В такива случаи помагам на човека, като  развивам идеята му в различни визуални варианти, в зависимост от мястото на тялото, където иска  да се постави.И за да има смисъл,винаги  обяснявам защо предлагам определена идея”.

За първи път видях картините  върху килими на Никола Митев при  откриването на арт галерия „Музите” в Благоевград. Изложбата на младия дизайнер се отличаваше с оригинална техника, непозната за гостите на галерията до този момент. В тази изложба той показа и своето отношение към българските знаци – елбетица и канатица. Елбетицата е един от най-популярните и древни мотив  в българската шевица и символизира „кръговрата на живота и съдбата”, а  символът   канатица –означава „криле на живота”- знакът, пазител на рода. Освен тези знаци, образите, които Никола Митев рисува върху килимите, ни водят към  нишките на други древни култури, чрез които преоткриваме различни  ценности .Неговите образи са различни, стилни, ноповторими.

Попитах го как  избира да рисува върху килими?

„В  един момент усетих вътрешен порив да рисувам картини, но не го правех дълго време. Бяхме поканени на сватба на бивши възпитаници на фолклорна група „Веселина”. Винаги сме искали да докоснем сантиментално хората, които са били част от нашата група и които са поели по свой си път в определен момент. Подаръкът искахме да бъде много личен, за да ги докосне и да им въздейства емоционално. Ценно е да знаеш, че някой е вложил енергия и усилия, за да те зарадва. Тогава аз поех ангажимента да измисля подаръка. Имах друга идея, но материалите, които поръчах,  се забавиха. Оставаха две седмици до сватбата и една вечер се прибрах  в къщи и видях  някакви елипсовидни сиви килимчета,които баба ми беше купила,за да дари на черквата.Разрах, че е поръчала червени, но са й изпратили сиви и ми ги дава. Спонтанно нещо се роди в главата ми – как би изглеждал този килим на стена. Все едно получих факс отгоре. Знаех, че нещо ще направя с това килимче, но не знаех точно какво. Намерих  снимка на булката Анелия с носия, но младоженеца Станислав Бачев е доктор хирург и няма снимка с носия. Използвах фотошоп, за да го облека в носия и да направя така,че погледа му да бъде обърнат към булката. Реших да направя портрети на двамата върху килимите. Нямах и представа от крайния резултат, нито пък знаех как ще го направя,но знаех, че искам да пробвам. Самата техника да се рисува върху килим няма нищо общо с това да рисуваш върху пано, лист хартия, върху тялото на човек, или върху дреха. Има значение дължината на косъма, текстурата, нишката и нямаше  откъде да го видя, но реших да експериментирам на принципа проба – грешка. Рисувах върху килимите с акрил, защото това имах. Използвах и спрейове с основни цветове. Бях готов да съсипя килима, но да знам защо се е случило. Измислях си моя техника, която с времето претърпя доста трансформации, но се получи така,че все едно този килим е създаден, за да изглежда така, както съм го нарисувал. Младоженците много харесаха подаръка, казаха,че е уникален и ме питаха как ми е хрумнало. Бяха много въодушевени и това ми даде мотивация да продължа. Беше ми останало още едно килимче вкъщи и реших да го нарисувам  за студиото за татуировки. Направих една гейша. И пак социалните мрежи бяха големия фактор да не спирам. Хареса ми и исках още да експериментирам, доставяше ми удоволствие”.

Първата самостоятелна изложба на картини върху килими Никола показва в Гранд хотел „Терме” в село Баня.

” Там за първи път показах колекцията, посветена на жената. Тематично я открихме на 8 март. Следващата изложба беше съчетана с откриването на Арт галерия „Музите” и даде възможност за жива среща между мен като автор и публиката.Тя постави основи за бъдещи творчески инициативи,които предстои да бъдат конкретизирани.Самото пространство на галерия „Музите” не се случи само-вложих много личен труд и време,за да се превърне от едно обикновено помещение в живо културно място.

Правят се доста събития от типа –рисуване с вино, но мойта идея е да развия това нещо през моя поглед и виждане –по-различно и разчупено и хората да се докоснат до нещо, до което до момента не са се докосвали. Виното е по-скоро за настроение”.

“В цялата колекция с женски портрети  исках да покажа женската красота,  силата  и ранимостта на жената, вътрешната й енергия и рисувах върху килимите  образи на жени от различни култури по света: от Скандинавието, през Европа, Азия, Африка. Догато ги рисувах, ме питаха няма ли да има нещо българско. Започнах да се ровя, исках да се свържа с бабите по селата, търсих нещо запазено, автентично. Хубавото при рисуването на картини върху килими е, че съчетават два вида изкуство –  на майсторите тъкачи и на модерния творец. Тъкачеството  само по себе си е много древно изкуство и аз модернизирам символите, които са вградени в килима  чрез моите рисунки.  Получава  се съвкупност от древното, което влиза в модерния дом и става приложимо,но не на пода,а на стената. Всичко трябва да се съобрази с шарката и цветовете на килима,за да се съчетае с нежно женско лице. Това не може да се получи върху по-груб вълнен килим. И като жест към хората, които питаха за нещо българско, реших да направя пана, изцяло свързани с българския корен. Рисувах  елбетица и канатица – два символа, които откриваме в българската древност. Върху тези символи  са създадени  и голяма част от фолклорните ни мотиви. Сами по себе си те също носят огромна символика като пазители на род, семейство, на дома, пътеводители, закрилници. Елбетицата играе ролята на компас –четирите посоки на света и още четири допълнителни посоки. Символиката й е на пътеводител и на закрилник по твоя път. Тълкуват се по различен начин в зависимост от изображението и формите. Направих 12 пана с 12 символа и всички бяха индивидуални, различни един от друг. Имам доста идеи и занапред със сигурност ще направя и други пана, свързани с българските символи”.

Питам го какви други теми го вълнуват?

„ “Извън темата за женската  красота и сила, преди две години създадох бранд за дрехи – лимитирани бройки, ръчно рисувани и се явих на едно от най-големите модни събития в България  – Summer Fashion Weekend в „Свети Влас” на пристанището.Там засегнах темата за животните и по-специално за котките. Ставаше  въпрос за бездомните животни и успях да направя колекция – ръчно рисувани дънкови дрехи уличен стил,насочена към тийнейджъри –бяха  шарени, екстравагантни дрехи. Имах желание да се свържа със животозащитни организации и да направя тип дарение с тези дрехи,но идеята остана не реализирана. Исках средствата от продажбите на тази колекция да отидат към бездомните животни.Това че не се случи тогава, не означава, че няма да се случи занапред. Мечтата остава”.

Със Силвия Домозетска прио откриването на изложбата в галерия Музите

Получих покана и от Градската художествена галерия  в Благоевград и участвах със своя творба в обща изложба. Участвах с картини върху килими. Аз в града съм малко непознат, защото много години ме нямаше тук и успях да наблюдавам реакциите на хората. Стоях в непосредствена близост до тях, без никой да знае, че това са мои творби. Когато те познават, хората  не са толкова искрени. Тогава видях как заставаха  пред  картините, правеха крачка напред, втора крачка и заставаха на  десет сантиметра до нея, взираха се и се чудеха как е направено. Повечето килими, върху които рисувам, са персийски с шарки, флорални елементи, но докато рисувам е важно така да нанеса слоевете боя, че да запазя  шарката и така да я напасна, че да се получи образа, който търся.”

Техниките, които Никола изполва, са негов почерк. Покрай картините върху килими, получава доста поръчки за интериора в домовете на хората и те са различни.

„Обичам главоблъсканицата, сам стигам до похватите, които използвам в творчеството си. За да е различно, човек трява да пробва нещо,което не е пробвано, или ако е пробвано, да не е доразвито докрай. Винаги гледам творбата ми да е нестандартна, различна, просто защото винаги ме е привличало различното не само в облеклото , но и в начина на мислене.  Дори нещо да е много обикновено и просто,намирам начин така да го направя, че влагайки нещо от себе си, да стане уникално. За да стигне до душата на човека, който го е поръчал, първо минава през моята душа и в крайна сметка в повечето случаи се получават нестандартни неща,които често са в противоречие с някакви разбирания и приети норми. Разпитвам човека , за да разбера какъв е вкуса му и да му направя творба, която да приеме с удоволствие. Когато правя дреха, искам, когато човек я облече ,да се чувства комфортно и тя да изразява самия него. Понякога човек сам носи дрехата,аз да я нарисувам. Когато поръчката е от дистанция,предпочитам да ми изпратят дреха,защото може да има несъответствие с размера му“.

Питам дали той може да шие дрехи?

„Опитвал съм се, но не мога да шия. Правил съм малки поправки и добавки по дрехата. Случвало се е да разкроявам тениски и да ги нося на шивач да ги сглоби. Направих 20 бройки разчупени дънкови чанти спортен модел по моя визия, нещо, което не може  да се намери в магазина. Нито една бройка не се повтаря.Единствения компромис, който съм правил, са тениските на фолклорна група „Веселина”,трябваше да са еднакви. До ден днешен правя дубликати от тези тениски, защото се износват и децата се сменят. Не обичам да правя едно и също нещо, но тук случая е сантиментален. Моделът и дизайнът, който изготвих не подлежи на машинно правене, изцяло изисква ръчна изработка.Обичам си групата и затова го правя.На 27 април тази година фолклорна група „Веселина” става на  25 години. Концертът „Струни и спомени” ще се състои в зала „Яворов” на Благоевград. Вече започнахме да се събираме бивши възпитаници да мислим за репертоара и организацията  на това събитие.Майка ми, вече д-р Боянова, самичка всичко прави. Възхищавам й се на  търпението и упоритостта. За всичко,което е направила в годините за състава и за мен, мога само да й се поклоня!”

В момента Никола няма сериозна връзка с жена до него и се смее:

„Човек никога не знае как ще го завърти живота и с кого ще го срещне,но в момента приоритет ми е  творческия  процес. Искам така да подредя нещата си, че да имам вътрешна сигурност и спокойствие. Сигурен съм,че  съм избрал посоката ,в която искам да творя и да се развивам.Човекът до теб трябва да дойде от самосебе си. И да го гониш, и мислиш,не става. Когато трябва да се случи нещо, то става.

Сега Ники се готви за доста различни изложби. Има интерес към неговото творчество и покана  от чуждестранни галерии за изложби не само в Европа, но тепърва ще прави по-конкретни планове.Не е лесно всичко това да се осъществи, но и  към такива изяви ще се стреми оттук нататък. Убеден е, че когато човек иска нещо много, желанието се сбъдва.

Tagged as: Галерия Музите, Никола Митев художник Благоевград, Фолклорна група Веселина.