Сате Сате, Япония – петата книга на Юлияна Антонова – Мурата

Сате е мигът, в който спираш, за да приютиш спокойсствието, преди да продължиш, пауза, която звучи малко странно, но топло като “Виж ти?!”.

В петата книга на Юлияна Антонова – Мурата, са  поместени повече от 60 малки истории за паузите на живота. Предпоследната спирка за представянето на тази книга пред българската публика  беше в Градската художествена галерия в Благоевград. “Сате, сате”  е покана към читателя да поспре и да влезе в тези малки истории с любопитство.

Поисках да направя по-дълъг разговор с нея, за да я представя не само като писател, но да усетя душевността й, която ни предлага истории за  човеци  с главно Ч. Тя каза, че не ги търси, те сами я намират по пътя. По закона за привличането, на каквато вълна трептиш, такава привличаш.

Изненада ме с един спомен от ученическите й години. На път за училище, около Руската черква в София,  видяла  срещу нея млад човек с леко дръпнати очи, с едно момченце на раменето му, което я погледнало със сладка усмивка. Забелязала  трапчинката  на дясната му буза. И единствената мисъл, която минала през главата й, била: „ И аз ще имам такова дете, със същите очички. През 1982 година, когато се роди моят син, първото, което видях, беше бретончето, същото като  на онова дете, защото синът ми се роди с косичка, и имаше трапчинка на дясната бузка. Видях я, защото вместо да плаче, то ми се усмихна.”

Съпругът й се казва Такаши, но в Япония обръщението между съпруг и съпруга е  ти, което на японски означава  аната, затова тя му казва Тии, а той й казва Юли. Тии е нейният ангел, а Юли е ангелчето на Тии. Синът й има две имена – японското му е Кейджу, което означава бистра изворна вода, но е кръстен  в Кремиковския манастир с българското име Максим, както се  казвал свещеника, който извършил ритуала. Кейджу  владее перфектно майчиния си език и говори без никакъв акцент. Женен е за адвокатка и имат  двама сина. На внуците си  Юлияна е посветила книгата си: „На Джейми и Джюджю Шимизу –моите две слънчица, които свързват България и Япония. Моето минало е във вашите корени, а бъдещето – във вашите криле”.

Юлияна Антонова –Мурата е  дипломат с дългогодишен опит – пълномощен министър с три мандата в Посолството на България в Токио.

„Дипломат станах доста късно, след събитията през 1989 година. Външното министерство в България беше обявило, че търси нови лица с по два езика и се явих на конкурс. Знаех немски и английски. Започнах работа и бях изпратена като културно аташе в Япония.  Като филолог мога да добавя, че японския език е много лесен за говорене и за около година и половина човек може да се научи да говори приличен ежедневен японски език. Трудна е писмеността. Японският език се състои от две  азбуки, които съдържат по 46 букви, по точно, знаци. Едната се казва катакана.Те нямат буквата л и Юлия се пише Юрия. Нямат в, вместо това имат б, но тази азбука не е трудна за запомняне. Другата азбука се казва хирагана, която се научава буквално за седмица, но там започва същинският японски език, който е много труден, защото се състои от 100 000 йероглифа, навлезли от китайския език, но за мен е изключително заинтригуващ. Бях 4 години  дипломат и в Китай, но там йероглифите са една идея по-олекотени, докато в японския са по-сложни, но пък изглеждат като  красиви  калиграфични картини, сякаш нарисувани с една четка, която носи дълбочина, размисъл и красота. Дори за един възрастен човек като мен е удоволствие да седне и да научи нов йероглиф.

Юлияна може без прекъсване да споделя  добрите примери, които я впечатляват и за които разказва и в книгата си.

„Когато се разхождате из Япония, или в големия космополитен град Токио, може да срещнете бездомник. За тях се грижи общината, като им дава средства и малко жилище, но той е решил, че иска да живее на улицата. Там никога няма да видите бездомник да проси. Дори да му пуснете пари, или храна, той ще се обиди. Последният разказ, който исках да сложа в книгата, но не ми остана време, беше за един бездомник, който стои облегнат на едно дърво близо до най-скъпата улица в света –Гинза, посетена през последната година от 43 милиона туристи. Та в това стълпотворение от хора, този бездомник стана, купи нещо от бакалията и се върна. Видях, че е взел зелен чай, бутилка вода и някакви бисквитки, които натроши и започна да храни с тях гълъбите около него и да ги напои в жегата. Беше  август и въздухът трептеше при 35 градуса, и  тази гледка още не може да ми излезе от ума.”

Във всичките разкази  Юлияна търси само хубавите качества в човека и красотата в природата, защото това иска да остави на читателя – истории, написани от любов, с любов и за любов. Тя съобщи, че първата й книга „Моши, моши, Япония” скоро ще излезе на японски език.

Христина Камбитова представя книгата на Юлиана Антонова – Мурата

„Издателката ми обясни, че екипът й е забелязал в моите книги нещо  характерно  за японския стил  джуихицо, който датира от 1002-та година. Характерното за него е, че няма увод, изложение, заключение. Просто някаква история те хваща, засяда в твоето сърце и решаваш да я напишеш много бързо. Аз не съм знаела за този стил, но моите разкази са написани буквално за около 3,4 минути. То е като приплъзване на четката, с която пишем калиграфия и в един миг сърцето, ума и четката спират  движението. Всеки читател може да продължи моя  история, и ако някоя от тях бъде филмирана, режисьорът има свободата да продължи с второ, трето действие, но според стилът дзуихицо историята завършва точно там, с неочакван край.

С Маргарита Бербатова, книга с пожелание и личен печат

“В Япония има изключителна уважителност –те не се объщат към никой на ти, на вие, навсякъде към името се прибавя сан. Моят внук  имаше голямо желание да храни рибките в близкия храм. Хората там веднага го забелязаха и му слагаха храната в шепата. Будеше ме още в 5 и половина, за да го заведа до езерото на храма и  да ги нахрани. Там имаше  костенурка с малки костенурчета  и той й казваше каме сан – каме на японски означава костенурка – госпожа костенурка. Тогава разбрах, че сан  в Япония се използва и за животните, с което заявяват своето уважение и  към тях.

Книгата  „Сан,сан, Япония” е разделена на 4 глави. Сате, сате , което в превод означава – И така…А сега какво ли следва!

„В първата част  съм включила  по-общи неща за Япония, които са ме докоснали и  не мога да забравя. Втората глава е за любимата ми  тема –любовта, защото зная, че без любов радост няма.Третата  глава е за поздравите, защото те са изключително важни според японците и последната глава е за дълголетниците, които са намерили своята философия за живеене и знаят как да вървят напред. Столетниците в Япония вече са над 100 000 души и те са на изключително уважение  в родината си, заради дългия жизнен опит, който могат да предадат на по-младите. Няма да забравя една история високо в планината, където бях с моя съпруг Тии. Той се отби да види горещите минерални извори, а аз тръгнах нагоре и срещнах един човек, който пъргаво крачеше към върха и ме поздрави учтиво. Изненада ме, когато каза, че е на 98 години. Проведохме кратък разговор  и аз спонтанно му пожелах  да живеете 100, а той ми каза – О, не, много повече, моят дядо е живял над 100 години. Отговорих, че и аз искам да живея дълго, но доколкото ми е писано, и той се съгласи с мен. Добави, че все пак зависи и от нас. Помолих го да разкаже какво зависи от нас и това съм описала в разказа. Той каза: ”Събуждам се сутрин и слънцето грее. Аз отварям вратата и тръгвам навън, защото съм  се запътил  към оризовото поле, за да си видя реколтата. Виждам съседа, но и той бърза за своето оризово поле и ми кимва с глава, казвайки добро да ти е утрото. Спомням си как някога ние сме поздравявали със слънчевия ден, с красотата, със зелените листа около нас …, и този поздрав ми  липсваше в забързания ни  ден. След това отидох на обяд и исках да си купя зелен чай, но без да искам съм взел  шише с вода и помолих  да го сменят. Продавачката  върна бутилката, но забелязах, че не ме обслужи с радост. Вечерта съседа бързо се мушна в къщата си, даже и лека нощ не ми каза. Прибрах се вкъщи и усетих лека тежест, защото  денят не беше  така красив, както предните дни и реших да кърпя.

– Попитах го защо да кърпи, весто да вечеря, а той ми отговори: ”Аз почти не вечерям и затова закърпих деня. Всичко, което ме огорчи, аз го закърпих в този ден, легнах по гръб и до сутринта спах спокойно. Събудих се като нов човек, защото  всичко лошо беше закърпено в предния ден.”

-Всичко зависи от мисълта ни и от настройките, които си правим за деня, съгласявам се аз.

-Да, всичко зависи от нашата философия за живеене, добавя Юлияна, затова тези разкази за дълголетници нямат нищо общо с храната, която поемаме, с набавянето на крачките, а с начина на мислене. Не че те нямат значение, но по-важна е мисълта, с която се събуждаме и с която си лягаме. Имам разказ и за доброволците, които чистят улиците. За японеца не само домът трябва да е чист, но и улицата, на която живее, градът, страната му. Всичко това е неговият дом и той се грижи за него. В един много красив парк близо до Йокохама се разхождахме с моя съпруг и видяхме възрастен човек, който на шапката си имаше значка с надпис доброволец.Той съпровождаше чуждите  туристи и им разказваше за историята на парка, а те му разказваха  своите истории  и каза, че го прави заради  болната си  съпруга, която от 30 години е на легло. Всяка сряда той отива  в този парк, слуша историите  и след това се прибира и разказва всичко това на съпругата си.”

-Част от тези разкази Юлияна е споделяла и в интернет пространството и там някъде прочетох една история, свързана с нейното здравословно състояние.

– Нямах заболяване, но беше интересно, защото се интересувам от всички новости в Япония и най-вече онези, които са свързани с дълголетието, защото не е важно само да трупаме години, да тътрим краката и да имаме деменция, важното е да остаряваме в добро здраве. Обичам да ходя до един басейн, където се събирам с едни жени, които ми разказват истории и те влизат в моите книги. Веднъж наш приятел ни попита дали знаем какво е My signal, и ни каза, че това му е спасило живота.Той обясни, че група японски учени  от Токийския университет правят това изследване. Идват в дома ти, даваш в една епруветка урина и чрез нея разбират дали в теб има раково  заболяване. Установява се  дали това заболяване е между 0 и 1 степен, което не може да бъде уловено с никаква друга апаратура. И така човек може по-лесно да бъде излекуван. Близките ми не проявиха никакъв интерес към  My signal. Аз не обичам да ходя на прегледи, но тази информация ме заинтригува и реших да си направя такова изследване. Дойдоха вкъщи, взеха епруветката и след около 20 дни ми изпратиха резултата. На една от страниците имаше информация за начална фаза рак на бъбреците. Не казах нищо вкъщи и отидох до близката болница, за да си направя пълно изследване. Попитаха ме защо съм толкова настоятелна и аз разказах за резултатите от My signal. Казаха ми да вярвам на съвременната медицина, защото  вече е много напреднала и ми предложиха преглед при професор по бъбречни заболявания от Университетската болница, който гостуваше при тях. Направиха ми контрастен скенер. Професорът видя  снимката и каза, че нямам рак, но имам полип, който е съвсем нормален за хора над 65 годишна възраст и, че може би с това се е объркала системата на  My signal. Професорът  ми каза, че съм здрава и ми пожела дълголетие.  Пожелавам на всички да не си внушават болести и да живеят, както им е добре. Да не си въобразяват, че като не пушат, не пият, не ядат хляб и … ще живеят сто плюс години. Японските дълголетници не внимават за тези неща, но от деца са възпитани да не преяждат и да мислят, че естественото състояние на тялото им е да бъде здраво…Важна е вътрешната жива енергия, която поддържа любопитството към живота – най-добрия витамин за сърцето.

За Елена Зелена

Времето на Юлияна  в България минава неусетно, защото тя обиколи доста градове на страната, за да може  книгата й да достигне до колкото се може  повече хора.

Публиката….

„В България съм от 22 септември. Моят голям внук и снаха ми пристигнаха в София в 10.10 сутринта на  23 септември, за да ми честитят рождения ден  и на другия ден отлетяха за Япония. Поканих дечица, с които детето да се запознае, та като дойде следващото лято, да си има приятели  в София и по-лесно да научи българския език. И тези деца, между 6 и 16 годишна възраст, като извадиха мобилните си телефони, против които сме ние възрастните,  започнаха да си общуват на японски и български, бях свидетел на прекрасен диалог – смяха се, говориха  си и така добре си прекараха”.

Това са част от историите, които не крещят за внимание, но Юлияна ги забелязва, защото малките неща правят живота ни значим и различен и съм сигурна, че скоро ще ни изненада с нова книга. За нея всяка среща е нова история и винаги има още нещо за разказване, още повече, че хората, които посещават представянето на нейните  книги, са от една духовна общност.

Tagged as: Юлина Антонова - Мурата пета книга Сате, Сате, Япония, Градска художествена галерия Благоевград Юлиана Антонова - Мурата, Юлия Карджова Юлиана Антонова.