В СПОРА ЗА ЕЗИКА ДА ДАДЕМ ДУМАТА НА ЛИНГВИСТИТЕ: проф.Лилия Илиева

„Изключително съм учудена, че нелингвисти оспорват лингвистичния факт, че солунските диалекти са в основата на кирило-методиевия език“ – писа  наскро проф. Лилия Илиева във фейсбук, по повод изразено мнение на представител на историческите науки.

И тъй като  споровете относно произхода на българския език се разгарят, специалисти от всички области се включват в него, от което объркването не се прояснява, ви предлагаме необоримите лингвистични аргументи на проф. Лилия Илиева.

– Кои са доказателствата, проф. Илиева, за автентичността на езиковия ареал, на базата на който е създадена българската писменост?

-Благодаря за тази възможност. Най-странното е, че точно историци лансират аргумента, че това са стари работи и кой може да знае кои точно диалекти са залегнали в Кирило-методиевия език. Ами то цялата история се занимава със стари работи. Историческото знание може да мине под мотото „ами кой може да знае“. Няма никакво съмнение, че тези диалекти са от юго-източно български тип. Дали са същите, за които словенският учен Ватрослав Облак е написал една студия върху изследване на три села, Зарово, Сухово и Висока, където той е открил следи от носов изговор на старобългарските носови гласни изследвайки така наречения  разложен назализъм, тоест старобългарското Ѫ се е превърнало в он, а в ен. Впоследствие се оказва, че не само в тези три села обаче има такова явление, а и в други южни говори, дори в костурския. Била съм на експедиция при преселници от Кострурско, където ме канеха така:

„Сенди, чендо“ (седни чедо) -носово изговаряне.

– Да кажем, кои са всъщност доказателствата за българския характер и с какво старобългарският се отличава най-вече.

– Едни от най-ранните отлики са  развоят на гласните около така наречените ликвидни съгласин р и л. В българския имаме мляко, в руски- мо-ло-ко. Крава, ка-ро-ва. Давам примери с руски, защото е все още популярен език у нас. Само тази особеност не е достатъчна, защото и другите южнославянски езици имат подобни признаци. Но този признак е достатъчен, за да е докаже, че този език е южно-славянски.

По-нататък обаче, ние имаме доказателства за това, че той е български по рефлекса на едни съчетания от tj и dj и ktj и gdj . Тука ние имаме Щ и ЖД.

И ако в един диалект има щ и жд на мястото на тези съчетания, той може да е само български. Просто в другите славянски езици няма такова нещо. Носовките да речем и до днеска се пазят в полски, но тука Облак е имал предвид, както и един полски учен, Малецки, който се е заинтересувал от назализма, са имали предвид старинноста на тези диалекти.

Също югоизточният характер на тази група диалекти се показва от широкия изговор, който има ятовата гласна Ѣ. Днес имаме книжовно „бял хляб“, в западна България – „бел хлеб“, в югоизточни говори имаме широко е, каквото има в английски. Между а и е ǣ. Този широк изговор, които и до днес е характерен за югоизточни български говори, е бил присъщ на старобългарския език. В хърватския например, е точно обратното, там има тесен изговор.

– Между другото, аз си разлистих нашия учебник по историческа граматика на българския език, по който сме имали щастието да ни е изпитвал най-големият експерт в тази област, проф. Кирил Мирчев, където той доказва защо и глаголицата всъщност, е на основата на този бълагарски солунски говор.

– Да, там има етимологично и днешно, съвременно я, което е от ятова гласна ѣ. В глаголицата са се изговаряли по еднакъв начин и са се отбелязвали с една буква. Има и Щ, и Жд. Което е достатъчно, за доказване българския характер.

Като казвам, все пак, че има някои диалекти, които не са със щ жд рефлекс, но техни носители все пак са включени в българската народност.

– Терминът „старобългарски език“ кога се налага?

– Значи в момента, в печатница е една книга на немски езиковед, славист от 18 век Фриш, който е поставил въпроса какъв е този език и казва – вероятно български език. Като се позовова на чешки автори, защото чехите доста рано се опитват да търсят своето минало, своята идентичност.

Между другото има опити за възстановяване на славянската литургия на глаголицата в Прага, подкрепяни, условно казано, от австрийския император, защото са били в границите на тази империя. И са извикали книжовници, запознати с глаголицата от Далмация, където най-здраво се е хванала глаголицата. И хърватите , нещо което не сме го учили, до края на 18-и век печатат книги и на глаголица. Глаголицата е част от тяхната национална митология. Гордеят се с нея. За жалост и те малко знаят. Преди няколко години ходих в тяхната Загребска катедрала с една група словенци, и можах да чуя хърватския екскурзовод. Когато се влезе в катедралата първото, което се вижда вдясно, са глаголическите букви. Един голям стенопис. И това, казва екскурзоводът, е нашата стара писменост. След това разгледахме цялата църква и когато излизахме вече, от другата страна бяха изобразени Кирил и Методий, той ги представи и каза „Това са Кирил и Методий, те са дошли да ни учат от Турция.” Словенците се възмутиха, все пак те са чули нещо за Кирил и Методий. Как така от Турция? Той помисли, помисли и каза „От Охрид.“ Това също не хареса на словенците. Там Кирилометодиевото дело е изиграло голяма роля за възраждането и изграждането на тяхната национална култура.

Но в Хърватия това е и добър бизнес. Защото аз съм си купувала медальон –плочка с изписана златна глаголическа буква, всеки може да си купи първата буква на името си на глаголиза и не е евтино. Наскоро един млад колега, Димитър Дратнев –филолог-класик, предложи и в нашето метро да се появят надписи и на старобългарски език. Защото в Гърция има такива надписи. На съвременен и на старогръцки. На човек му е първо, приятно да ги гледа. Да знае, че някога сме имали писменост и книжовност на този език, дори да не ги разбира. А като ги гледа всеки ден в Метрото, все нещо ще запомни.-И ще поиска да научи още нещо.

– Както виждаме, не е излишно да се припомня по-често какъв е произходът на българската азбука, коя е кирилицата, коя, глаголицата, да се припомня делото на Кирил и Методий.
Да кажем за пореден път, защо все пак, глаголицата не се задържа при нас, а при чехите, хърватите?

– Ами, има различни мнения по въпроса. Обикновено се твърди, че глаголицата била трудна за писане. Но при хърватите не е била трудна. Има един забавен случай, с една книга на Кръстьо Пейкич, българин, издадена във Венеция 1716 на кирилица, която един хърватин си я преписал на глаголица. Да му е по-лесно да я чете. Значи, не е точно този фактор.

Лично моето мнение е такова: понеже все пак е имало съперничество примерно откъде българите да пиремат християнството-от Рим или от Византия, и понеже в Рим приемат глаголицата, приемат славянската литургия, писана на глаголица, от Византия са смятали, че това е признак на цивилизационна ориентация към Рим. И може би, не без тяхна намеса, е извършена тази промяна. Нали ние приемаме от тях християнството и тази смяна с кирилицата, която е реформирана на основата на гръцката азбука. Друга цивилизационна сфера.

– За съжаление, ние нямаме оригинали на първите книжовни паметници.

-Да. Имаме само късни преписи. доста късни са някои. Но за най-стария  препис на Черноризец Храбър “За буквите”, доц. Петко Петков ми каза,че не е руски, а български.

– Тука трябва да кажем, понеже сме учили сравнителна граматика на славянските езици,че тя е на основата на старобългарския.

– О, точно така. Малко учебникарски пример е, но когато трябваше да разглеждаме в един сравнителен исторически план развитието на старобългарските склонения -такъв въпрос имах на изпит: развитие на именната система в славянсике езици, първо трябваше да напиша всички склоненията в старобългарски, и после във всички славянски езици – как са промемени.

Старобългарският, като най-старият писмен език е не точно освовата, но много близък до езика-основа, така наречения праславянски език.

Много близък, но все пак с някои български черти.

– За българските черти и объркването, което настъпва,като наричаме езика-славянски кое му е българското?  Всъщност, от Аспаруховия език какво е останало?

– Този въпрос е канонизиран с мнението на Стефан Младенов. Който определя десетина такива думи. Това са думи от типа на белег, кумир, сан, капище (-ище е славянски суфикс, но коренът – не), тояга, бисер, боил ,белчуг – това е някаква халка, кято се слагала на носа на вола, чипак, което е някаква част от национален костюм – във Североизточна България се среща. Има една дума- пашенок, която съответства на турската баджанак.

– Не е ли иранска?

– Точно тази, не. Но някои са ирански, от тези думи, примерно кумир е с ирански произход, но със семитски източник. Но е интересна думата пашенок, която запазена само като диалект и межу другото в съседния сръбски я има: пашеног. И съответства на баджанак – вижда се съответствието звучни- беззвучни, тояга-даяк(тур.) Това са думи, запазени до днес и наистина са малко. В нашите стари паметници имаме повече дори цяла една наставка е проникнала в старобългарския език и оттук пренесена в книжовността на други народи. Това е наставката -чии. Която от турски по-късно имаме като –джия. Защото езикът на аспаруховите българи е имал родствени отношения с турския език. И редица думи в старобългаския, които са означавали длъжности към двореца, от типа на готвач, художник книжовник, са образувани с тази наставка. Примерно готвач: сокачии, книжовник – книгачии. Това е едно от доказателствата също за старобългарския характер на този език. Това не се посреща добре в чуждестранната наука като факт, защото ние с мои докторантки изнесохме на международен форум такъв доклад за суфикса, -чии като го разглеждахме ареално, защото той е много широко разпространен, има го примерно в ирансикя: там има кинаджий- кинаджия.

Интересното е, че днес с този суфикс през турския вече, като -джия, изразяваме едно иронично отношение. Думите които изразяваме с него са свързани с тези стари времена на османската империя: кифладжия, бозаджия. Когато днес за модерен занаят използваме термин с -джия, това вече е иронично отношение.

– Какво приключение е всъщност, заниманието с езика като ви слуша човек, вижда как и в езика се отразява историята.

– Абсолютно. Много сигурни исторически данни са намират в езика.

– Така че, историците да ви имат опвече доверие и да се допитват до вас.

– Те го правят. Защото и във филологията не може без история. Като става дума например за турски думи в българския, историята трябва да ни каже по каква причина са се появили, нали. Както и за останалите влияния. В българския език има пластове от различни езици и всички те са свързани с някакви важни исторически събития, за които ние знаем от историците.

Tagged as: проф. Йордан Заимов, старобългарски език, солунски говори, доказателства за произход, проф.Лилия Илиева, историческа граматика на българския език, носовки, ятова гласта.