Кешлъко гори!!!

„ Бягат старци и майки с деца. Бягат незнайно къде, в море от кръв и пепел…..”

Така започва песента, която Стоянка Хаджиева от Петрич написа в памет на своите предци от Кешишлък – село в Егейска Македония, разположено на 10 километра югоизточно от град Серес, в южните склонове на Беласица планина. Селото е заселено от 1650 година. Жителите му не са давали имотите си на бейовете, затова го напускат и се заселват при монасите в местността „Малко Градище”. Самата дума кешиш значи монах. Калугерите приели прокудените от бея и ги настанили на манастирската земя с името на манастира Кешишлък, или Манастиро. Стоянка го нарича комитско село, защото там не смеели да замръкнат нито турци, нито гърци. И дълги години тя търси корените на своите предци в себе си, проучвайки историята им.

Баба й Вангелия и дядо й Иван Куртчиеви, по бащина линия, тръгват с бежанската вълна да прекосяват Беласица. Баба й е бременна с четвърто дете и ражда момиченце по пътя- София. Тя носи в пазвата си иконата на Света Богородица „Знамение” и вярва, че тя я е спасила – нея и децата й. Заселват се в Петрич, в турски изоставени къщи. Интересна е легендата за заораването на Петрич, която Стоянка е научила от баба си и сега я предава на поколенията. Разказва я и в звуковия файл. Заораването е древно-тракийски обичай, според който ритуално се изчиства мястото, покосено от чумата, за да започне живота там на чисто.

Заедно с потомци на кишишлии, Стоянка тръгва към родните места на предците и виждат, че селото е изравнено със земята, останали са руини от старото училище. На мястото, където е бил храмът, на който нейния прадядо е бил ктитор, са били изклани хората от селото, предадени от свой, продал се на турските заптиета. По-късно гърците, които се заселват на това място, построяват нов храм „Преображение Господне”. При строежа откриват костите на изкланите, измиват ги, опяват ги и отново ги погребват. След 2011 година става традиция потомците на прокудените от бащин край в Петрич да се събират, за да си припомнят живота на дедите си, да бъдат заедно в болка и радост.

Стоянка е нарисувала и картина на родното село на баба й и дядо й. И тя носи името „Кешишлъко гори”. Поставила я е на корицата на родовата си книга „Живи светлосенки”.

След подписването на Ньойския договор времената са тежки. Но деветчленното семейството на баба Вангелия и дядо Иван оцелява и се замогва от земеделие и животновъдство. През 1936 година си построяват къща в центъра на Петрич.

Грижата на баба Вангелия е как да задоми сина си Илия. В един пазарен ден харесва едно момиче от село Яворница в Подгорието. Разбира, че е сгодено, но надеждата да й стане снаха я кара да проучи семейството и един ден изпраща стройници да я искат.

Майката на момичето, Стоянка Тодорова, поставя условия: дава я, ако изплатят разноските по годежа и подпомогнат бедното й семейство. Условията се приемат и Цонка и Илия Куртчиеви стават родители на моята събеседничка Стоянка Хаджиева. За съжаление след сватбата Цонка тежко се разболява, но макар и болнава, с много обич се грижи за двете си дъщери Стоянка и Елена.

Стоянка никога няма да забрави как с баба си Вангелия стават свидетели на разбилия се самолет на възвишението Кожух при село Рупите. Това се случва през 1955 година. Българското въздушно пространство е било отворено само за самолети от комунистическите страни. Два изтребителя, Миг-15 прихващат вражески самолет над Благоевград и го предупреждават да кацне на уреченото от тях летище, но пилотът не се подчинява и самолетът е свален. Така всичките 58 души на борда загиват. Дълго време след това се е говорело за този небесен и земен ад. На 14 октомври 2009 година, по заръка на леля Ванга, на мястото на катастрофата се издига мемориален паметник на загиналите – каменен кръст, направен от скулптора Иван Русев.

Разказва за нелеката си съдба като дете на „враг на народа”, тъй като в началото на 50-те, най-страшните репресивни години за страната, баща й е бил предаден на Милицията, и то от братовчед си, че е помагал на активни борци да избягат зад граница. А той просто е искал да нахрани двама души, които са му поискали помощ. Но добрината никога не остава ненаказана. Илия Куртчиев дълго време плаща за нея по затворите на социалистическия режим в Петрич, Благоевград, Варна, Белене. Бащата на Илия продава всичко, за да плаща на когото трябва, само и само да спаси сина си и семейството си от изселване. Изпраща пари на надзирателите и баща й започва да работи със стадата. Вечерно време, прибирайки се в строгия тъмничен затвор, давал на затворниците да лижат ярма, която носил в джобовете си и всички подавали ръка за малко сол, защото, Стоянка споделя мислите на баща си: ”глада не признава нито генерал, нито овчар”. На 14 декември 1952 година Илия е освободен и се завръща в дома си. С парите, заработени в затворите, купува гумени обувки на дъщерите си, които за съжаление се оказват с различни номера.

Най-тежкият момент в личната си съдба, Стоянка определя, когато не й стига една стотна, за да влезе в Софийския университет и помолила баща си да се обади на Славчо Трънски да му помогне. А той й отговорил: „И от едните ядох и от другите. От тук нататък сама ще тръгнеш по своя път. Ако не ти е стигнал акъло за една стотна, догодина ке го наваксаш!”. Споделя, че цял живот търси тази една стотна и може би няма да може да я навакса. Въпреки всичко, Стоянка успява да направи първото обединено детско заведение в България и до ден днешен да бъде търсен педагог и логопед. Заради изискванията на западния свят, излиза наредба, според която не само деца на активни борци могат да заемат отговорни постове, а един процент да бъде даден и на деца на репресирани родители. И тя е една от тях. Има възможност да работи в София, но се връща в родния край заради съпруга си д-р Кирил Хаджиев, с който се познават от ученическите години.

Разказва за родословния корен на фамилията Хаджитомови от Щип. Крум – бащата на Кирил, повлиян от Даме, Гоце и Иван Михайлов, напуска богатата си фамилия в Ново село, Щипско и тръгва за София. На връщане към родния си край среща майката на Кирил – Магдалина, която е родена в Зарово, и така остава за цял живот в Петрич. Впоследствие фамилията остава само Хаджиеви. За заровалийските песни и обичаи, които научава от своята свекърва, Стоянка прави курсова работа, за да се запази преселническия фолклор за поколенията. При едно посещение в Щип откриват снаха от рода Хаджитомови и успяват да се съберат около 20 души наследници, за да се видят и запознаят. Срещата е трогателна. Аз не мога да предам с думи емоцията на Стоянка, когато разказва тези истории, тя се усеща между думите й в звуковия файл.

Стоянка Хаджиева е родена през 1943 година в Петрич. Завършва Института за детски и начални учители в София, а също и специалностите „предучилищна педагогика” и „дефектология” в Югозападния университет в Благоевград. До 1968 година работи в базови детски градини в София. През 1969 година открива първото Обединено детско заведение в с. Марикостиново. Директор е на още две детски градини в Петрич. През 1992 година открива и първия частен логопедичен кабинет в страната, където работи до днес. Интересите й са подчинени на грижите и духовното израстване на децата. През 1994 година организира изложба с приложен характер „Деца, цветя и птици” в Струмица, Р. Македония. През 2016 година в Струмица открива и съвместна изложба с над 150 рисунки на травмирани деца. Автор е на музика за деца от най-ранна възраст по детски стихове на Илияна Каракочева. През 2006 издава логопедичното ръководство „Аз и Ти, с букви, песни и игри”, което съчетава слово, музика и художествено изображение. Мотото й е ,че „човек не притежава нищо, ако не го е дал на другите”. И тя оставя своята родова памет на своите деца –Емилия Кочева /по съпруг/, на сина си Елвис Хаджиев, на внуците си Мария, Магдалена, Кирил и правнуците Георги, Елвис… и на всички, които откриват своята съдба между редовете на книгата „Живи светлосенки” и които не искат да бъде забравено преживяното от дедите им.

Tagged as: Стоянка Хаджиева, „Живи светлосенки”, Кешишлък.