Минна Антова: „Животът не е само черно и бяло. Трябва да се опитваме в сивотата да вкарваме своите цветове“

Във втората среща с Минна Антова, потомка на Миладиновия род, отново се връщаме към спомените за Царевна Миладинова. Тя има четири деца. Първото – Райна, умира и следващото дете, също момиче, е наречено на отново Райна. Другите деца са Мария – бабата на Минна Антова и Владислав. Райна няма наследници, Владислав Алексиев има голям род, а Мария има трима сина. Най-голям е бащата на Минна – Веселин. Иван Алексиев е виден юрист по морско право,  Никола, известен с прякора Густи, е виден лекар в Пловдив. Той се жени за наследничка на Чинтуловия род, разказва Минна.

Царевна Младинова е била умна и прозорлива жена, прагматична, въпреки че е била и романтична натура. Кузман Шапкарев я ухажва и иска да се ожени за нея. Той силно уважавал делото на братя Миладинови и за него било чест да се сроди с тях.  Той вече имал един брак, но всичките четири жени, с които се свързва, умират. Явно някаква интуиция е подсказала на Царевна Младинова да не се обвързва с него. Все пак той се омъжва за нейна сестра.

Две от дъщерите не поемат обществения заряд, но имат сполучливи бракове. Не стават обществени дейци. Въпреки че в домовете се събират видни фигури и обсъждат важни теми за промени в обществото, сред които темата за Македония била задължителна. След края на обсъждането стреляли във въздуха с пушки кремъклии. Така е било в дома на дядото на Минна  – Христо Попантов.

Дядото на Минна – Христо Попантов, който се жени за дъщерята на Царевна Миладинова – Мария, оставя спомени. Той, също така, подписва призива за присъединаването на Вардарска Македония към България по време на Втората световна война. Христо Попантов много държи на тези мемоари, защото те обхващат периода на революционна борба и ентропията след това – разпокъсването на Македония. Записките са предадени на Народната библиотека, но по странен начин през 1990 – 91г.  са изнесени оттам и публикувани без знанието на семейството в бившата югославска република  Македония. През 1989 г. Минна посещава Македония и се среща в Кавадарци с директора на местния музей Ристо Таневски, който е организирал издаването на мемоарите на дядо й. Тезата на Таневски била, че това е македонска история.  Само че, първо – не е изтекъл срокът за авторските права (75 г.), не става ясно как са получени и изнесени от България и трето – мемоарите дядо й пише на книжовен български език, а те са публикувани на  „македонски“ език. Въпросът ми е защо България не проявява чувствителност към тези неща? Това важи и за изданието на сборника на Братя Миладинови – години наред пишеше само народни песни, изтриваше се надписът български. Но, мога да кажа категорично, че в рода ни никога не е имало спор или съмнение ние не  сме българи от Македония, а македонци в България, отбелязва Минна Антова. Съзнанието е било българи по географска ширина Македония.

Носталгията я има, например по Струга при Царевна, при дядо ми… Имало е съзнание за християни и нехристияни, но да се спекулира с езика, да се променят факти, е фалшифициране на историята. Даже когато беше репресиран като млад дипломат, баща  ми работеше във в-к „Земеделско знае“ и пишеше  някои от речите на Георги Трайков – отсреща беше театърът, баща ми беше приятел с Кръстьо Мирски, идваха писатели, актьори  и се спореше как може светът да се промени по цивилизован начин, да се излезе от света на полюсите. И това, което съм запомнила –конвергенцията, диалогът пазят цивилизацията, разказва в радиоподкаста казва Минна Антова.  Упрек към българските историци, българската държава: Защо спомените на дядо ми, на Царевна Миладинова не бяха издадени? А спомените на Царевна Миладинова фигурират в македонски сайт на македонски език.

Защо България позволява историята й да бъде рециклирана и недобросъвестно използвана дори в дигиталното пространство? Човек като търси, намира, спорихме по темата с една българска историчка. Да, но колко  хора в Европа знаят български език? Тази история трябва да я има в най-популярните портали на съответния език. Ако не го направиш,  позволяваш други да вземат твоята история и да я изопачават, отбелязва Минна Антова. Ние само заедно можем да представяме една кауза. Други, различаващи се политически мнения винаги ще има. Но знанието, паметта е постоянна работа, тя трябва да се представя  по популярен начин. Поддържа ли връзки наследниците, къда живеят, как се определят? Човешкото съзнание може да поеме няколко култури, твърди Минна Антова. Баща ми беше осъден на времето като космополит. Но какво означава това? Аз не разбирам сегашния обществен дискурс – или, или в оценката на последните 60 години. Или само носталгици, или само черногледи. За мен истината е по средата. Като художник смятам, че животът е не е само черно и бяло. Трябва да се опитваме в сивотата да вкарваме своите цветове.

Родовите истории са фокусът на историята. Трябва да четем обаче историята в оригинал. Но как да стане това? Диалогът е ключът на цивилизацията, трябва да търсим и другите мнения, подчертава Минна Антова. По повод някои сравнения, които се правят относно спора за езика между България и Северна Македония. Примерът с Австрия и Германия не е точен, репликира тя. Това са две държави, които са си съперничили в миналото. А и в Австрия има диалекти, с които без преводаче не можеш да се справиш. Например по границата с Швейцария. Но по-интересен е примерът между Австрия и Италия – Южен Тирол. Там се говори немски, през 60-те години имаше атентати с жертви. Но двете страни се споразумяха за автономия. Разбира се, между България и Северна Македони нещата стоят другояче, но мисля че без диалог няма да стане, отбелязва Минна Антова. Но оставим ли някъде в историята бяло петно, друг ще го запълни, казва тя. С пожеланието да изтрием фалшивите надписи върху историята се разделяме и й пожелаваме успех в подготвяната поредна изложба.

Tagged as: Братя Миладинови, Царевна Миладинова, Христо Попантов, Тодор Попантов, Южен Тирол, Минна Антова.