Леа Давчева за произхода, езика и мултикултурата

Леа Давчева – една от успелите жени, чиито корени тръгват от сефарадските евреи в Испания и се сродяват с Давчевия род, който идва от Горна Джумая от Струмица във Вардарска Македония.

Леа е снаха в известния Давчев род в Благоевград, омъжена за Виктор Давчев, по-малкия син  в семейството на актьора Владимир Давчев.
Тези дни Леа и Виктор отпразнуваха 50 години от сватбения си ден в Матера, Италия –емблематичният каменен град, който  заедно с Пловдив бе европейска столица на културата  за 2019 година. Заминаха с тяхна семейна приятелка от Русе, която Леа познава от детинството си.  Смятат, че това е най-прекрасния начин да отпразнуват това събитие в  съвместния им живот.

Двамата се запознават  през 1968 година в 9 клас на Английската  гимназия в София.” Останахме си съученици и в живота, учихме заедно, израснахме заедно. Щастлива съм , че станах член на фамилията Давчеви, един от големите късмети в моя живот. Моите спомени за моя свекър Владо Давчев и за свекърва ми Линда са прекрасни”, споделя Леа.

Родът на Владо Давчев идва от Струмица във Вардарска Македония.Той е роден на 20 ноември 1920 година. Семейството му се преселва в България през 1924 година. Били са много бедни  и той едва 8 годишен продава шоколад  на парче по улиците, за да помага за издръжката на семейството си. През 1935 година е изключен от гимназията, заради прогресивните си идеи. Работи като келнер и електротехник, но го привлича театралната трупа, към която се присъединява през 1938 година и първата му роля е в спектакъла „Калната топка” от Иван Балканов. Завършва гимназия като частен ученик и през 1947 г. е приет в Държавното висше театрално училище. Учи актьорско майсторство при Филип Филипов и Николай  Осипович  Масалитинов. Принуден е да работи като товарач на гарата, да пренася въглища по къщите, да оформя счетоводни документи, за  да издържа младото си семейство и двете си сестри. Професорите и студентите започват да го наричат Татко Давчев. През 1951 година започва работа в Театъра на армията в София, но идва в Благоевград  по настояване на театралната трупа. Беше едър хубав мъж и още помня ролята му на Квазимодо от „Парижката Света Богородица” и Атанас Кривио от „Железният светилник” .Много са ролите, които е изиграл в театъра и киното. Във филмите нямаше главни роли, но присъствието му не можеше да се забрави  като например в „На всеки километър”,   в „Момчето си отива”, ”Мера според мера”,”Време разделно”  и други. Едва 32 годишен става директор на Благоевградския драматичен  театър. Успява да го превърне в един от най-добрите професионални театри в страната. В периода 1964 – 1967 година, благодарение на усилията му, се построява  и новата сграда на театъра по проект на арх. Витомир Габровски. През 1969 г. Владо Давчев  е удостоен със званието „заслужил артист”. На 29 май 1971 г. в Благоевград  честват  тържествено юбилея му и той е  обявен е за почетен гражданин на Благоевград. В средата на сезона, обаче,  е освободен от длъжността директор, защото се е противопоставил на абсурдната идея на Ана Тричкова да бъдат обединени в една сграда и с единно ръководство Драматичният театър и Ансамбъл „Пирин”. Подава оставка и отказва предложенията да стане директор на Сатиричния или на Младежкия театър. Започва работа в  Киноцентъра, където редовно получава роли в различни филмови продукции.Камерната зала на Драматичния театър в Благоевград днес  заслужено  носи неговото име.

„Първият ми спомен за Владо Давчев е когато при едно от идванията си в София дойде да види Виктор в Английската гимназия. Няма да забравя този висок рус човек с ослепително сини очи, които не се промениха до края на живота му”.  Леа каза още, че познава   неговото творчество в театъра и киното. ”Ние живеехме много заедно и  макар, че си имахме отделен дом, често се срещахме на всички големи и малки събития, та дори и без събития в нашия живот. Те бяха до нас, както и моите родители. Имахме две чудесни двойки  родители, които ни подкрепяха във всяко наше начинание, в добро и лошо, в здраве и болест”.

На снимката – Линда, Владо и Виктор

„Познавах    сестрите  на моя свекър Надя, Лили и Елена и някои от роднините му в Струмица”, разказва Леа. „Едната живееше в София, другата в Благоевград. Близки сме и със семейството на   брата на Виктор – Емил, който за съжаление почина. Познавам братовчедите му  и продължаваме да се срещаме. С Виктор имаме двама сина. Големият е  Владимир Давчев и носи името на дядо си, а малкият е Андрей и въпреки че не са в Благоевград, достойно продължават Давчевия род. Владо живее в Колорадо, а Андрей е с нас в София. Фамилията  тръгна по света и това много ме радва”.

Леа е родена в Русе, в семейството на  Соломон Розанис и Рейна Лорер Розанис. През 1967 година  баща й става съдия  във Върховния съд в София, и така тя попада в класа на Виктор в Английската гимназия . Прочетох  за нейното  изследване, свързано с езика ладино на сефарадската еврейска общност и  попитах дали има   личен повод да проучва именно тази тема. Леа е родена в семейство на сефарадски евреи и първите 8 години е израсла в тази общност.”Такива бяха и приятелите на моите родители. Това са евреи, дошли през ХV – ХVI  век от Испания. В името на християнското обединение на испанското  общество тогавашните монарси  Фердинад и Исабела заставят испанските евреи да приемат католицизма или да напуснат Испания. Предшествениците на моите родители са решили да напуснат страната и тръгват по света. Някои  отиват в Америка, други се запътват към Северна Европа, мнозинството се установяват  в  Османската империя. Говори се, че тогавашният султан ги приел с охота заради професиите им, занаятите, уменията да говорят различни езици. И така предшествениците на моите родители след много странствания, се оказали в Русе. Аз учих в българско училище с приятелки българки, циганки, туркини, по-малко евреи, арменки. След това учих в българска гимназия в София, завърших български университет и моето сефарадско самосъзнание някак си заспа. Аз дори не го говоря този език ладино. Той е  прекрасна смесица от старо-кастилски думи, турски, български и думи от иврид. Знаем, че езиците са живи организми и не стоят на едно място, както и ние. Всичко се променя.Тези езици, с които сефарадските евреи са тръгнали от различни части на Испания с различните диалекти, в продължение на векове са се сраснали като потоци в една река , или в един общ език, който се нарича ладино. Осемдесет  процента от думите в този език са испански, граматиката също е испанска, но изговора е различен, защото хората са го говорили и са се променяли гласни и съгласни букви. В момента уча испански и мога да направя разликата какво се е променило от това, което съм чувала от моите родители вкъщи. Преди 8 години с мой колега, също изследовател на междукултурността  от Университета в Манчестър решихме да видим чрез разказите на сефарадски евреи в България как този толкова стар  език ладино са ползвали възрастните хора.  Опитахме се да разберем как им е служил и с какво им е помогнал  в живота. Колегата ми беше в Манчестър, а аз отивах тук при възрастни хора и ги карах да ми разказват  живота си. Разказът на всеки един от тях беше различен.Интервюирах 14 мъже и жени и сега  само 6 са сред нас. Записах гласово тези разкази, транскрибирах текстовете   и ги преведох на английски, за да работим заедно с моя колега. Осъзнавам колко навременно е било това изследване, защото един по един тези хора си отиват. Първоначалното ни намерение беше да запишем този език и да разберем как са живяли с него тези хора. След това,  изкушени от академичните си наклонности, осъзнахме,че можем да го оформим като модел на междукултурността. Днес мога да се похваля с книгата си „Калейдоскоп на идентичности. Лични истории на сефарадските евреи в България за езика ладино”. „Книгата е плод на проучване  – поглед към ролите и мястото на ладино в живота на сефарадските евреи в България. Първо, събрах житейските истории на онези от тях, които знаят и ползват този език. Стъпка по стъпка проправях своя изследователски път. Към мен се присъединяваха хора и от тях аз черпех вдъхновение и знания. И неусетно, в процеса на работа се появи ново усещане –сефарадско. То изникна от съприкосновението ми с разказвачите и техните истории, от съпреживяването на разказаните ладински епизоди от живота им, от съживяването на случки от моя живот и придаването на нови значения на някои от тях.  Завъртайки динамичните цветни късчета от живота на 14 сефарадски евреи в България, книгата „Калейдоскоп на идентичности” гради красивата сила на многоезичието”.

Днес Леа е доктор на педагогическите науки,  основателка и директорка на  АХА  моменти – Център за междукултурност, Фокус върху решения и Гостоприемно лидерство. Опитвам се чрез разговора  с нея да разбера какво точно означава  тази  дейност. Своята професионална кариера тя започва като учителка по английски език в Английската гимназия в София. ”Тази гимназия се оказа едва ли не наш дом.С Виктор учихме в нея, след това и двамата ни сина я завършиха, учителствах 15 години там. Аз съм в образованието още в самото начало на моя професионален живот.Когато споделих вкъщи почти плачейки, че ще преподавам в подготвителен клас направо от студентската скамейка, Владо Давчев ми каза:”Така човек се учи да плува, когато го пуснат в дълбокото!” Никога не съм забравила тези негови думи, защото в различни етапи от моя живот се оказвам все в много дълбокото. И някак си тази дълбока вода ме направи безстрашна. Когато дойдоха социалните и политически промени у нас през 1989 година, бях свидетел колко  много професионални животи на наши съученици се разрушиха .И поглеждайки назад си казах, аз съм дала на толкова много  деца и млади хора една силна струя, която им отваряше врати и до ден днешен ги отваря. Ръководих образователни проекти в Британския  съвет в София и от година на година започна много да се говори за тази междукултурност в международен аспект, т.е.как хората от различни места и професии, различни етноси и с различни лични нагласи общуват помежду си. И така 15 години в Британски съвет ръководих такива проекти. Заедно с учителите пишехме учебни материали, изникваха нови идеи, изпреварвайки времето. И когато вече работата не ме вдъхновяваше и радваше, реших да направя собствена компания, която нарекох АХА моменти,  термин в ученето. Когато изведнъж осъзнаваш, че натрупванията в живота, в ученето, в четенето те карат да възкликнеш: Аха, това нещо го знам! Това е аха момента, когато си кажеш, че знаеш за какво става дума. И тъй като 15 години бях в морето на междукултурността,  си казах – сега аз ще правя обучения на  млади хора, които тръгват да учат в други страни, а и в международни институции  в нашата страна. За да могат с лекота да учат и да са щастливи сред многообразието от култури.”

От Леа научавам,че Виктор е истински лидер.Той се занимава с бизнес и  има блестящ ум. Заедно с по-малкия им  син Андрей ръководят три бизнескомпании.  Големият им син Владимир през 2004 година завършва  магистарска степен в Бостан, където среща  и своята съпруга.”18 години живяха в България, тук се родиха трите им деца и преди две години заминаха за Колорадо.Решиха,че там ще бъде много добре за децата им. Така че фамилията Давчеви  е по света”.

Леа Давчева е сред първите в България, които практикуват  коучинг с фокус към решения в сферата на бизнеса, образованието, управлението и неправителствени  инициативи. Тя сътрудничи с водещи практици, организации и Европейски институции и представя опита си публично. В продължение на години Леа играе важна роля в развитието на междукултурното образование и обучения в България. Ръководила е много и разнообразни междукултурни проекти  в и извън границите на България. Има множество публикации на тази тема. Членува в СИЕТАР (Сдружение за междукултурно образование, обучения и изследвания) и ИАЛИК (Международна асоциация за езици и междукултурна комуникация) и участва в редица академични и професионални събития.

Винаги е приятно да споделяш истории за успели българи, които въпреки това, което са постигнали в  живота си, продължават да се развиват и никога няма да спрат да надграждат знания и добродетели  върху собствената си личност ,а и работейки за усъвършенстване на другите. Такава е и Леа Давчева.

Tagged as: Леа Давчева АХА  моменти – Център за междукултурност.