playlist_play play_arrow

Подкаст радио "Без граници"

keyboard_arrow_right

skip_previous play_arrow skip_next
00:00 00:00
chevron_left
volume_up
chevron_left
  • cover play_arrow

    Кешлъко гори!!!
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Кешлъко гори!!!
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Валентин Караманчев: С една риза на гърба и една гола душа в гърдите…
    Валери Тодоров

  • cover play_arrow

    Валентин Караманчев: С една риза на гърба и една гола душа в гърдите…
    Валери Тодоров

  • cover play_arrow

    Водици в Добърско
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    “Гърция и Югославия се карат за Македония, която е българска”
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    “Гърция и Югославия се карат за Македония, която е българска”
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Старчевата в Разлог – назад към древността
    Юлия Караджова

  • play_arrow

    Петя Хантова – “В усмивката на Зарово звучи напева тих на родовата песен”
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    “Наш дълг е да възстановим обективния образ на собствената си история! Наш дълг е да кажем цялата истина за българите в Македония!”
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    “Наш дълг е да възстановим обективния образ на собствената си история! Наш дълг е да кажем цялата истина за българите в Македония!”
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Петър Мутафчиев: Можем заедно да се гордеем с много неща….
    Валери Тодоров

  • cover play_arrow

    В КРАЯ НА ЛЯТОТО, НА ВЪРХА НА ЕСЕНТА, А ЗИМАТА ЩЕ ПРЕЛЕТЯ НАД СНЕГОВЕТЕ И ЩЕ СЕ ВЪРНА НЕРЪЖДЯСАЛ В КОРЕНА НА ПРОЛЕТТА!
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Кръстена на Света Екатерина
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    „Да опознаем съседите, за да се обикнем“- Културен център АРИСТЕА
    Паулиана Новакова

  • cover play_arrow

    Българско гражданство получи Драгана Лазарова от Босилеград като подарък за рождения си ден
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Елисавета Багряна: пресечни точки с Македония
    Паулиана Новакова

  • cover play_arrow

    Юра Константинова – Българите в османския Солун
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Един Шапкарев никога не влиза през задния вход!
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Един Шапкарев никога не влиза през задния вход!
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Един Шапкарев никога не влиза през задния вход!
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    120 години от рождението на проф. Асен Василиев: “Не съм преживял живота си напразно”
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    120 години от рождението на проф. Асен Василиев: “Не съм преживял живота си напразно”
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    120 години от рождението на проф. Асен Василиев: “Не съм преживял живота си напразно”
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    120 години от рождението на проф. Асен Василиев: “Не съм преживял живота си напразно”
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    120 години от рождението на проф. Асен Василиев: “Не съм преживял живота си напразно”
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Гутенберговата революция и българите
    Паулиана Новакова

  • cover play_arrow

    Недооценената история: 150 години от създаването на Българската Екзархия. Проф. д-р Лизбет Любенова, директор на научния архив на БАН
    Паулиана Новакова

  • cover play_arrow

    45 години куклен театър Благоевград
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    45 години куклен театър Благоевград
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    45 години куклен театър Благоевград
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    45 години куклен театър Благоевград
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Къде действително е роден „Патриархът на българските книжници и учители“, Неофит Рилски? Член кор. проф. Румяна Радкова
    Паулиана Новакова

  • cover play_arrow

    1948: КРЪСТОСАНИ СЪДБИ
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    1948: КРЪСТОСАНИ СЪДБИ
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Искаме историята да вдъхновява
    Паулиана Новакова

  • cover play_arrow

    Що мъка се е преживело, чедо… но никога не предадохме Бога!
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Що мъка се е преживело, чедо… но никога не предадохме Бога!
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Що мъка се е преживело, чедо… но никога не предадохме Бога!
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Цената на независимостта – Победата на капитаните, храбростта на един български княз и игрите на големите през погледа на един италиански военен писател от края на 19 век
    Паулиана Новакова

  • cover play_arrow

    Духът на времето и енергията на Калина Тасева усетиха хората на изложбата в Благоевград
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Духът на времето и енергията на Калина Тасева усетиха хората на изложбата в Благоевград
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    „Всички ние сме порасли с много заблуди“ МИЛЧО МАНЧЕВСКИ и филмът му „Върба“ откриха София Филм Фест
    Паулиана Новакова

  • cover play_arrow

    В търсене на българската Сафо: „Александър Балабанов и Яна Язова: Двуединството на духа “: нова книга на проф. Дора Колева
    Паулиана Новакова

  • cover play_arrow

    Времето на цар Самуил – виртуална реалност
    Юлия Караджова

  • cover play_arrow

    Проф. Десислава Минчева: Тези картини не можеш да ги сбъркаш…
    Валери Тодоров

  • cover play_arrow

    Проф. Десислава Минчева: Тези картини не можеш да ги сбъркаш…
    Валери Тодоров

play_arrow

Акцент

Валентин Караманчев: С една риза на гърба и една гола душа в гърдите…

Валери Тодоров 08.01.2021


Background
share close

Книгата на Валентин Караманчев „Брашнен чувал“ е увлекателен калейдоскоп от случки, събития, история и истории. Центърът на неговите писателски увлечения обаче е Неврокоп, родният му град, Македония, която някога не се е делила на Северна, Вардарска, Пиринска, Егейска… Тя просто е била Македония и под македонец се е разбирало българин. Така е било и в рода на Караманчев, който дълги години е заместник-председател на Комитета за култура, но и директор на книгоиздаването у нас. Но историята винаги започва от рода от семейството. Какво помни и знае той за своя род?

Баща му е от Самоков, но 1919 г. идва в Неврокоп. А по линия на майка си е от Дойран. Дядо ми, нейният баща, е бил учител, главен учител в Дойранското училище. То е било към Екзархията. Преди да стане учител, той завършва Солунската мъжка гимназия. По това време е имало вече и Солунска женска гимназия, където е учила моята баба, която е от Ениджевардар, разказва Караманчев. Там са се запознали като ученик и ученичка и като завършват двамата едновременно, се връщат в Дойран и се женят, учителстват, раждат  се първите им три деца. След това дядо му  харесва Екзархията и през една – две години го назначава в различни градове, за да укрепи училищата. Бил е учител в Плевен, Тетово, Велес, Струга, Воден, Кукуш и другите му деца – до седем, са родени в различни градове. Войната през 1913 г. ги заварва във Велес, където е директор на училището. Градът е завладян от сърбите, които го търсят за да го арестуват и той бяга, като оставя семейството си със седем деца. Баба ми не е учителка, защото трябва да гледа децата и той тръгва по бежанската пътека покрай Струма, Рупел и се спира в Рилския манастир, защото се сеща, че има дойранчанин калугер, който е бил там библиотекар. Изкарва известно време при него, но после разбира, че в Дупница търсят учител. Става директор на местнотэ  училище „Братя Миладинови“ и след това 10 – 15 години е в София. Баба Елена – съпругата му, идва с другите деца след три години при него в Дупница. А дотогава, когато идва сръбската власт, от общината идват и й казват – едното от децата трябва да го дадеш да учи в сръбско училище. Тя посочва майка ми – Наде, ти ще отидеш, това не е училище, а еничарски данък – девшерме. Ще изкараш три години, после ще мислим. Да, но след това не могат да се върнат в Дойран – той е разрушен. Възстановиха го на другия бряг на езерото, който остана в Гърция, разказва Караманчев. Баба му тръгва с всичките деца към баща им. Едното от  тях – Живко, е пеленаче. Току-що се е родил. Него го носи в цедилка, а другите сами ходят. С една риза на гърба и една гола душа в гърдите, както казвам аз. Преди да стигнат Струма, усеща че Живко не мърда. Страх я е да провери, да не изплащи децата. Вечерта, като заспиват, развива го. Детето е умряло, вдървило се. И там с най-големия – Александър, с лъжиците на стърнището, изкопали гробче. Не помни къде е било. Тя живееше срещу мен, след като им бомбардираха къщата на ул.Нишка. Познавах я добре. Та тази част от моя род е свързана с Македония, посочва Караманчев. И дядо си добре го помня. Той беше учител и почина 1949 г. Те пък бяха просветители, нямаше в рода им комити. С майка ми сме идвали всяко лято при него. Ще ми правиш комунистически конгреси, ядосваше ми се той. Ама а си се писал македонец, виждаш ли го този бастун…Тогава течеше помакедончването на нашия край.

На баба ми вуйчото идва с княз Дондуков. Той е избягал навремето в Русия и става директор на Първа мъжка гимназия, като човек от групата на Дондуков, който прави администрацията на България. Той е бил отявлен русофил до такава степен, че е бил от черносотниците. Отишъл си е с Дондуков и не се знае повече нищо за него…

Какво мисли за д-р Иван Гаджев? С него се познаваме от деца. Приятел съм  с по-малкия му брат Здравко, който е бивш оперен певец и често ми идва и сега на гости. Баща им (Илия Гаджев – деец на ВМРО) изчезва безследно, разказва в радиоподкаста Валентин Караманчев. Той е от първите разстреляни край Добринище след 9 септември, заедно с най-големите михайловисти (сподвижници на Ванче Михайлов) в Неврокоп. Иван Гаджев, според мен, извърши подвиг, защото това, което той написа – книгата „Иван Михайлов – извън легендата“ е уникално. Толкова остро нещо за Ванче Михайлов никой не е написал. Няма да ти простя, ми казваше той, знаеше че се занимавам с книгиздаването, защото издаде мемоарите на Стефан Папалезов. Той разказва за безобразията след 9 септември. Малко след като излезе от печат книгата му, минавам през Неврокоп от Сатовча и го каня на кафе – ти си извършил повдиг, му казвам. Как се посреща книгата? Как, куп неприятности имам, само дърти комуняги като теб я харесват… Аз смятам, че трябва да се запази това богатство (архивите, които пренася от Детройт д-р Иван Гаджев в построения и учреден от него Македоно-български научен институт), подчертава Валентин Караманчев. Институтът по история на българската емиграция в Северна Америка в Гоце Делчев носи името на неговия баща – Илия Гаджев. Иван Гаджев канше в Детройт видни историци, изследователи на македонския въпрос, които прекарваха по месец при него и им дава достъп до събраните архиви. Аз съм работил в архиви във Виена, Белград, Москва, Берлин, ми казва проф. Палешутски – такова нещо събрано, че и така подредено, няма никъде.

Относно спора за българския и македонския език. Мисля че в основата на спора не са западното или източното наречие. Македонският език започва да се  използва чак през 1946 г. Спорът е голяма грешка на нашите политици. Гърците решиха всичките си въпроси преди да сключат Преспанското спожразумене. Няма неуточнен исторически въпрос. Докато , увлечени с идеята да бъдат кой знае какво за Западните Балкани, не си запретнаха ръкавите. Оставиха да го решава въпроса някаква комисия. Там влизат най-подготвените наши историци, аз ги познавам лично. А срещу тях стоят едни историчари, възпитани от тази македонистка идея. Не може да се спори сериозно по този въпрос. И особено тази глупост, която те сега изтъкват. Не можело да има нация без свой език. Как да не може, като най-големите нации са без собствен език. Санстефанска България не е държава, тя е територия на българския език. И никакъв Берлински конгрес не е създал санстефански език. Той си е такъв, какъвто е бил. Има Санстефанска Англия. И там почитат този свети Стефан, дето го няма вече, но Америка говори на английски, Австралия, Нова Зеландия и още 25 дребосъка говорят на английски. Ами Санстефанска Испания? Над милиард души говорят испански. Ами Португалия –  гигантът Бразилия, джуджето Макао и Мозамбик в Африка говорят на португалски. Кой, къде и как създаде македонския език? Неврокопският говор е най-близо до съвременния, отбелязва Валентин Караманчев.

Кокоша слепота към бъдещето и миналото е предаването на костите на Гоце Делчев в Скопие, където той никога не е бил, отбелязва писателят. В черквата „Свети Спас“ са сега костите му. От Военното училище в България изключват Гоце Делчев заради участие в соцалистически кръжок. Тогава тръгва към Македония. И той не съжалява. Край Кочериново пресичат границата, минават по билото на Пирин и край Папаз чеир спират да починат и после през Али Ботуш трябва да слязат до пещерата Капа, Аналипси – Възнесение на гръцки. Там той събира всички чети от нашия край. Вече е запален факелът на Илинденското възстание. Гоце Делчев загива край едно от неврокопските села…Интересно е мнението на Караманчев дали може ли да се правят съпоставки между Яне Сандански, Гоце Делчев, Ванче Михайлов, споделящи различни политически възгледи за бъдещето на Македония.

 

Цензурата: Мацакурци и Вуцидей

Втора част

Каква е ролята на неврокопските митрополити в изграждането на самосъзнание, в просветното дело. От 6 владици, Валентин Караманчев познава четирима. С някои е работил като книгоиздател.

Баща му е завършил семинария. Майка му, бабата на Валетин Караманчев, е познавала ректора Макарий и благодарение на това го приемат като стидендиант, защото е бил от бедно семейство. Неговият баща пък е бил кожар, щавел е кожи. Когато бъща ми завършва семинарията, по същото врем хиротонисват Макарий за Неврокопски митрополит и той го кани – Стилиане, ще дойдеш с мен. От теб поп не става, но ще те направя чиновник, за да имам верен човек до себе си. И го прави секретар – касиер. Така баща ми попада в Неврокоп и остава там цял живот. Оттук е и моят интерес към темата. Майка ми беше учителка по селата и като ми трябваха пари – за тетрадки или за нещо друго, все баща ми търсех, спомня си писателят.

Интересен е разказът му за митрополит Пимен и издаването на Библията. Най-възвишен от неверокопските митрополити, според  Караманчев, е митрополит Борис. Фамилията му е Разумев. Баща му е четник, убит през 1903 г. Отличник на семинарията. На държавания му изпит присъства министърът на просвещението на Турция  и като чува как говори на турски, му дава пари да си купи костюм. Екзархът пък му подарява часовник. Служи в Желязната черква в Истанбул. Този човек владее великолепно 8 езика. Искаше да му кажа молитвата „Отче наш“, а аз не можех да я произнеса на глас, защото баща ми искаше да я признасяме наум. Тогава епископ Борис ме питаше. Искаш ли да чуеш как е звучала на арамейски? Това е племето, от което произхожда Исус, много малко. И езика му го знаят малцина. А той го знаеше и него, освен 8-те други. Познавах и убиеца му – свещеника Илия Хърсовски, разпитвал съм го защо го уби. Той е от михайловистката чета в Хърково. Използват го за разбойнически набези. Хърсовски е неморален човек. Kраде. Разпопва го Борис, когато го хващат да краде ракията на един от съселяните си и я продава на кръчмар от Марикостинските бани. След 9 септември разпопеният Хърсовски преследва владиката да го направи поп отново. Блазни го келепира. 10 – 15 пъти Борис отбива – дай да направя сина ти поп. Не ме интересува синът ми, казва той. Решава за последно да го пита. И като разбира, че на 8 ноември – Димитровден, епископът ще освещава нова черква в с. Коларево, а на 8 ноември е роден самият Борис, взема пищов от комитско време. Пълно е с народ, имаше къщи шаронки – построени от  Барон Шарон за бежанците, Канят и поп Илия и той чака да се нахранят и отдалече вдига чашата, за да го забележат, но владиката не го гледа. И когато излизат да се разхождат, владиката е с командира на заставата – там е граничен район. И той пита – отче, ще ме опопиш ли. Абе, ти си невменяем, му отвръща владиката. И Илия вади пищова и го убива. Сега се опитват да изкарат, че владиката са го убили комунистите. Глупости. Рових се после в архивите да видя мотивите му. Няма. Съдията, който го съди, беше избягал като земеделец в Русия, там завършил право, хвалеше се че е ученик на Вишински. И го осъди разпопения убиец на седем години и половина…

Един от неврокопските епискпи е замесен и в разкола в Българската църква. Бях близък с Пимен, разказва Валентин Караманчев.  Докато беше владика, той се вписа в номенклатурата на окръга. Навсякъде беше с официалните лица. Друг не може да вземе от него думата. Все той. Той беше амбициозен човек. Като премести митрополията от Неврокоп в Горна Джумая, караше и баща ми да отиде с него. Аз бях ученик в 7-ми клас. Карахме баща ми да отиде с него за една година – до пенсия. Не мога да го понасям това мекере, казваше той. Защото Пимен, за да го подкрепят неврокопските комунисти за владика, им подари митрополията за пионерски дом. Сега Серафим я възстановява.

Имаше ли цензура по времето на социализма? Кои бяха цензори? Цензура като институция нямаше, твърди Валентин Караманчев. Съществуваше няколко години Главлит веднага след 9 септември, по примера на СССР. Владимир Попотомов, Енчо Стайков бяха главни редактори на в-к „Работническо дело“, но вестникът не тръгваше към печат, докато не го прочете човекът на Главлит. След като се промени съставът на издателствата, тръгна обаче автоцензурата. Но в издателствата цензура нямаше. В Министерския съвет имаше една малка служба – Държавна тайна. Завеждаше я един генерал – беше мъж на Елена Лагадинова, бивша партизанка, председател на Комитета на българските жени. Те следяха за секретни производства, нямаха отношение към нас. А аз съм бил генерален директор на Книгоиздаване и на цялата система на книгоиздаване, заместник-председател на Комитета за култура и твърдя, че не е имало такава. Имаше хора, които клеветяха. Ако се вдигне шум, тогава можем да изземем книга и да я дадем на рецензент. А това бяха сериозни автори. Например за Хайтов – когато започнаха да му излизат книгите за Левски, ми се обаждат – вижте по този въпрос. Какво да видим? Хайтов ще цензурираш. Тя, цензурата и автоцензурата са еднояйчни близнаци. Например един фрапиращ случай – описал съм го в друга своя книга. Връщам се от Германия по Коледа. По навик първо минавам през кабинета. Там ме посреща един от заместниците. Изчаках те, за да ти разкажа. Снощи гледам на една маса се събрали трима вътрешни и един външен. Нещо не могат да се оправят. Списание „Съвременник“, утре ще си го взимат, а тази вечер трябва да извадим една кола, да я отпечатаме, да разшием списанието и да сложим новата кола. Той беше голям спец по производствените въпроси. Та взел от отпадналата кола по един екземпляр за мен и за него. Аз я прегледах. Какво има вътре? Пиесата на Радичков „Образ и подобие“. Отивам в къщи, чета– чудесна пиеса. Но сравнявам и разликата. Има 47 реда зачеркнати. Не от самата пиеса, а от ремарките към нея. Сутринта минавам през Съюза на писателите. И виждам главния редактор на списанието Андрей Гуляшки. Ела да видиш какво списание сме издали, ми казва той. Аз си мълча. Явно той не е информиран. И така мина. Аз скрих тези неща и ги пазяих 50 години. След това започнах да ровя и разбрах как е станала работата. Това беше времето около скандалите с Георги Марков. България я атакуват по всички линии. Тогава е и възродителният процес. И трима души от върховното ръководство викат Радичков на кротък разговор в ЦК. И му казват – сега, когато всичко се е настроило срещу България, да вземеш да махнеш някои работи, които ще бъдат използвани срещу нас. И той сам зачерква, но нито една дума от своя текста, а от ремарките. Например, на сцената излизат група турци, облечени с чалми. И викат Доволни сме, доволни сме. Това го зачеркват…Преди 7 –8 години разбрах че синът на Радичков ще издава 8 тона събрани съчинения на баща си, съъщо пиесите. Аз го викам, слушай, никакъв не съм. Пенсионер съм, давам ти ги тези материали. Време е да излезе пиесата в оригинал. Редактор и автор на поредицата е проф. Ина Пелева. Тя е от Пловдивския университет. Много кадърна жена. Ще й дам да ги види. Гледах нейната работа по пътеписите – много прецизна. Той ги предава на Ина Пелева. И ме хвана яд като излезе томът с пиесите – тя е отбелязала всичко, възстановила бележките. Но вмъкнала в бележките така: заграденото в квадратни скоби е зачеркнато от комунистическата цензура. И затова в моята книга го казах – да извинява и за разтуха ще разкажа на читателите – за Шах Наме и Фирдоуси. Той писал поемата 25 години. Султан Махмуд обещал за всяко двустишие да му заплати със златни монети, владетелите плащали на големите поети, но му платил със сребърни. Ядосаният Фирдоуси раздал хонорара си на слугата, теляка си и на уличен шербетчия. След това избягал при владетеля на Табаристан Шахназар. Там той написал сатирична поема срещу Султан Махмуд. Халифът я харесал, обаче се побоял да дразни всемогъщия султан и предложил на великия поет за всяка зачеркната строфа да му плати по хиляда златни дирхама. Фирдоуси зачеркнал цялата поема и получил огромен хонорар. Но лишил човечеството от може би по-знаменита поема от „Шах-наме“.

Друг случай на много кадърен автор. Заглавието е „Мацакурци“ на Асен Христофоров. Син на богато семейство, завършил икономика и философия в Лондон. Връща се в България. Уволняват го, лишават го от софийско жителство, репресиран. И се заселва в Говедарци. Прави си къщичка. И вижда какво става със селското стопанство. В Говедарци е била учителка жената на Тодор Живков. И Христофоров започва да пише Мацакурци. Страхотна книга за селото. А няма с какво да живее. В издателство „Медицина и физкултура“ работеше един евреин ремсист Бенжамин Хане, активен борец. Той отговаряше за тази литература. Издаваше всички медицински учебници и книги, пътеписи. Той давал на Христофоров поръчки да пише пътеписи, да изкара някой друг лев. Като прочел книгата, той я издава. Вдига се скандал, че това не профилът на издателството. Тогава имаше строго разпределение. Стигна скандалът до мен. Една моя учителка от Неврокоп беше коректорка. Тя идва при мен – това е хубава книга, ако има нещо, търсете мен. Дава ми я тя – много прилича на твоя стил. Бях издал вече разкази. Обадих се на директора на издателство „Български писател“ – ти толкова си писал за хората на селото – вземи тази книга – дали не можете да пуснете второ издание. След два дена се обажда – чудесна книга. Дадох я на Ивайло Петров, но той предлага да сменим името. Вместо Мацакурци, не звучи добре, да е Вуцидей. Защо Вуцидей – защото овчарите, за да гонят вълците викат вуцидей, да бягат вълците. Ето това беше цензурата…

*

Валентин Караманчев е роден на 6 февруари 1932 г. в Неврокоп. Това обяснява и фокуса на книгата му “Брашнен чувал”– личности и събития  от различно време, свързани с родния му град. Бил е журналист във в-к „Народна младеж“  (окръжен кореспондент) и достига до позицията на главен редактор. Бил е първи заместник-главен редактор на в-к „Работническо дело“ и директор на издателствата „Народна младеж“ и Партиздат,  генерален директор на държавното обединение „Книгоиздаване“, председател на Държавното стопанско обединение „Книга и печат“, заместник-председател на Комитета за култура. Бил е кандидат-член на ЦК на БКП. “Брашнен чувал”, ИК Синева, София, 2020 г., не е негова първа книга.

Tagged as: , , , , .

Rate it
Автор

Валери Тодоров

ВАЛЕРИ (Й) ТОДОРОВ, журналист, международен коментатор, издател, генерален директор на БНР (2007 -2013 г.), радиоводещ и ръководител на вечерните екипи на новините и обзорни политически предавания, директор на програма „Хоризонт“, директор на Радио Благоевград, „Радиоразпръскване“ на БНР, завеждащ Кореспондентските пунктове на БНР и БНТ в Москва (1993 – 1997, 1999 – 2006 г.). valeriytodorov@gmail.com

Background
Вижте още
Споделено знание
close
  • 6

Без граници

Да живее международното положение!

Валери Тодоров 07.01.2021

Книгата „Брашнен чувал“ ( ИК Синева, С., 2020 г.) на Валентин Караманчев си струва да се прочете. Дори ако не с всичко сте съгласни в оценката му за миналото. Всъщност […]

Read more trending_flat

Този сайт е създаден по проект BG16RFOP002-2.024-1897-C01 « Споделено знание - Без граници », Бенефициент: “Ню Мидиа Лайн ООД”. Сайтът е създаден с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Иновации и конкурентоспособност“, съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския фонд за регионално развитие.